Боксът от началото на 20-и век е мистериозна ера за много фенове. Записи за битките почти няма, а имената на големите шампиони от тогава вече са се превърнали в забравен спомен. Но и има и истории, които се помнят, и една от тях е за победата на Карло Орланди на Олимпиадата през 1928 година.
Миниатюрният италианец е глухоням от дете, но се превръща в боксова звезда в Италия, а след което и в света. Още в първия си мач на Олимпиадата през 1928-а му е избит зъб, но все пак успява да спечели златото. Става любимец на нацията, но след като губи два мача в Аржентина е разжалван от Мусолини.
Диктаторът обявява Орланди за предател и само звездните му победи от миналото спасяват името му. Карло се радва на 15-годишна професионална кариера, в която записва повече от 100 мача, като приключва със спорта в края на Втората световна война, когато Милано е бомбардиран.
Боксьорът живее дълъг живот, но умира в мизерия. Преди да почине е принуден да продаде и златния си олимпийски медал, а в самия край на живота си оцелява, благодарение на милостиня от свой стар съперник.
Орланди е роден на 23 април 1910-а в района на Ломбардия - едни източници твърдят, че е роден в Милано, докато други сведения казват, че родният му град е градчето Сереньо, на север от Милано. Още като дете губи слуха и говора си, след като е нахапан от куче по гърлото.
Това оставя Карло без приятели. Не може да комуникира с връстниците си, но няколко години по-късно открива призванието си. Карло гледа на кино двубоя между американеца Джак Демпси, който се слави като един от боксьорите с най-тежките удари през 20-те, и французина Жорж Карпентье. Сблъсъкът привлича 80 хиляди души, които стават свидетели на поредния нокаут на американеца, когото впоследствие дори Майк Тайсън ще определи за свой идол.
След прожекцията Орланди излиза от салона, убеден, че иска да стане боксьор.
Въпреки нарушения си слух Карло е приет да тренира и бързо показва, че е доста талантлив. Учи се бързо, умът му сече като бръснач, а с упоритостта си дори надскача себе си. В бокса не са му нужни и думи; италианецът показва на какво е способен с действията си на ринга.
Орланди се отличава от останалите момчета в залата. Висок е само 1,58 м, с големи и изпъкнали уши, плосък нос и маслинова кожа - Карло далеч не прилича на момче от Милано. Боксьорът е сравняван с бултериер, а останалите момчета го наричат Негъхра от Порта Романа (една от най-посещаваните части на Милано - б.а.). В днешни дни прякорът му може и да не звучи особено толерантно, но говорим за време отпреди сто години, все пак.
След няколко години на тренировки Орланди започва да мачка. Първо става шампион на Италия в леката категория за аматьори, а на 18 е избран като част от националния отбор за Олимпиадата в Амстердам. Игрите през 1928-а са от изключителна важност за италианците. Мусолини, който вече шест години е на власт, изисква победи, особено в бокса. Дотогава страната няма нито един медал в олимпийския бокс, което натоварва състезателите с още по-големи очаквания.
Фаворитите за медалите са германецът Франц Дуберс, американецът Стив Халайко и шведът Гунар Бергрен. Немецът отпада рано-рано, докато Халайко и Бергрен се срещат на полуфиналите. Американецът побеждава, но двубоят приключва със скандал - шведите подават контестация за съдийската оценка, но тя е отхвърлена.
Още на старта на турнира испанецът Роберт Санц избива зъб на Орланди, но италианецът успява да спечели по точки. След нокаут и още една победа по точки на полуфинала Орланди стига за мача за златото срещу Стив Хайко. Там италианецът също стига до победа по точки. Този път американците подават оплакване от съдийското решение, но и техният протест не е уважен.
Олимпиадата от 1928-а остава в историята на Италия. След липса на медали в бокса на олимпийски игри дотогава, цели трима се завръщат като олимпийски шампиони от Амстердам. Разбира се, и тримата веднага се превръщат в любимци на Мусолини; диктаторът вижда медалите като победа за режима.
След триумфа на Олимпиадата Орланди започва да се състезава на профи ринга, където също е повече от успешен. Започва с 13 победи в първите си 15 мача в Италия, след което започва да се бие навън. Но турнето му в Аржентина през 1932-ра се превръща в кошмар - Карло претърпява две загуби от местни боксьори и се завръща на Ботуша с наведена глава.
Мусолини обявява Орланди за предател и смята, че боксьорът е опозорил Италия. Карло спира с бокса за почти година, след което се завръща, за да стане национален шампион през 1933-та и европейски шампион 12 месеца по-късно.
През 1935-а Орланди претърпява разрушителна загуба от пуерториканеца Педро Монтанес. Италианецът инкасира мощни удари в главата, след което е хоспитализиран за три месеца. Лекарите съветват Карло да спре с бокса, ако иска да запази здравето си.
Орланди изпада в депресия от прогнозата на докторите и отново спира със състезателната си кариера, този път за почти две години. Но отново намира сили да се завърне, вече малко по-тежък, като отново ниже победа след победа, за да стане шампион на Италия през 1941-ва в полусредната категория.
Орланди спира окончателно със спорта през 1944-та с официална статистика от 98 победи и 19 загуби. Последният му официален мач е на 25 юни, в който побеждава Бруно Биагини. По онова време Милано вече е бомбардиран. Орланди приключва кариерата си със серия от шест поредни победи, като оставя сериозно наследство. Но животът му след бокса е брутален.
За известно време продължава с битките, като се бие по дворовете на местни богаташи. Тези мачове не влизат в официалната му статистика, а и не продължават дълго. Благодарение на бокса, глухонемият Карло открива поприще, в което може да се изразява свободно, където не е нужно нито да говори, нито да слуша, за да жъне успехи.
Но в живота си след това италианецът среща сериозни трудности. В един момент шампионът се превръща в просяк, продава дори олимпийския си медал, за да преживява, а последните му години са осигурени от бившия му противник на ринга Савеио Туриело.
Орланди на два пъти побеждава Туриело по време на кариерата си, но впоследствие двамата боксьори стават приятели. За разлика от Карло, Туриело успява да се адаптира към живота след бокса, заминава за САЩ, където отваря ресторант. От другата страна е Орланди, чийто последни години преминават в мизерия.
