Сряда, 29 септември
10:20 (централноевропейско време)
Оставям багажа си в хостела и поемам към стадион "Джузепе Меаца", или както предпочитат да го наричат миланистите - "Сан Сиро", каквото е старото му име. Добрият стар Меаца - героят на световното първенство през 1934 г., е консенсусна фигура за двата клуба от града, но играе много повече за Интер, така че си е техен.
11:00
Когато стигам до целта си, се убеждавам за пореден път, че е много трудно да снимаш стадион отблизо и правя няколко доста компромисни снимки на части от съоръжението отвън. Заприказвам се с няколко германци - фенове на Вердер, които ще гледат довечера мача на любимците си. Припомням им за Ники Михайлов и ги светвам, че в мача с Твенте от следващия кръг Вердер отново ще пази срещу тях и те са изключително щастливи от този факт.
На сергиите за сувенири отвън се продават приблизително равни количества шалчета и джунджурии, свързани с Интер и Милан. Купувам за подарък на един свой приятел, запален по Милан, изключително забавно шалче, изобразяващо човече с червено-черна фланелка, което се напъва се върху тоалетна, а надписът гласи - "Освободи се от интериста в себе си"...
11:30
Отивам в музея на стадион "Джузепе Меаца", където в няколко стаи са разположени всички най-ценни клубни и индивидуални трофеи във футбола - купи на европейските шампиони, междуконтинентални купи, златни топки и обувки и т. н. Музеят отново е разделен поравно между двата клуба, които обитават "Сан Сиро" и проследява тяхната история чрез снимки, плакати, фланелки и прочие. Всичко е на италиански, а и съм малко разочарован, защото не виждам нещо, което да не ми е известно. Най-тъпото е, че не е позволено да снимаш вътре.
12:00
Започва турът из стадиона. Води ни Елиза - дългокрака къдрокоса усмихната блондинка. Питам я от кой отбор е и тя казва, че е от Интер. Измежду двата отбора аз лично категорично предпочитам Милан, пазейки спомена за холандските виртуози от 80-те години, които с красив футбол мачкаха всичко по пътя си, особено като ги сравнявам с печелещия служебни титли и с ужасен футбол Интер на Моуриньо и Манчини. С какво удоволствие бих си спретнал едно миланско дерби с нея, но за съжаление пътувам днес.
Както и да е, теренът на стадион "Меаца" изглежда стряскащо малък и е загадка как над него са се събрали над 80 000 места. Точно днес не ни е позволено да стъпим на тревата и да разгледаме съблекалните заради предстоящия мач от Шампионската лига, но няма да страдам прекалено от това.
12:30
Качвам се на трамвая за централния площад, където се намира прочутата катедрала Дуомо. Питам един младеж от азиатски произход къде трябва да сляза и се заприказваме. Момчето е от Филипините и е още един от хората, дошли отдалече, за да търсят препитание във все по-цветната Европа. На слизане той ме предупреждава да внимавам много с джебчиите по туристическите места и скоро разбирам какво има предвид.
Без да изпадам в какъвто и да е расизъм, няма как да не отбележа, че на площада пред катедралата виждам повече чернокожи, отколкото други хора - все едно си в Южна Африка, а не в Южна Европа! Повечето от тях се опитват да набутат в ръката на всеки срещнат цветни гривнички от оплетени конци "за късмет" (нарекох ги "негърски мартенички") и после да му искат някой цент. Нещо като нашите досадници по улиците на София, които ти дават картичка, уж, че събират пари за лечението на болно дете, но по-настойчиви. Един се доближава до мен, докато снимам статуята на първия италиански крал Виторио Емануеле (или както го знаем тук под руско влияние - Виктор Емануел) и на перфектен английски ми предлага да си взема гривничка. No, thanks, му казвам. "Безплатно е". No, thank you, повтарям аз вече леко изнервено, докато се отдалечавам, мислейки си за пореден път в какъв ориент се превръща Европа благодарение на дебилната концепция за мултикултурализма.
13:00
Докато гледам огромния Дуомо отвън, за пореден път при вида на катедрала се сетих за нещо, което бях чел някъде - как гигантските остри готически форми са създадени да внушават на праведния католик страх и чувство за незначителност, как техният бог е строг и намръщен, докато нашите заоблени православни кубета сякаш ти се усмихват и те канят като стар приятел, а Господ е добродушен старец с коремче и плешива глава.
Зает с тези богохулни мисли, влязох в храма, който изглеждаше още по-голям отвътре. Може би най-любопитното бе, че в пълен контраст със знака, който стоеше отвън и забраняваше наред с пушенето и говоренето по мобилните телефони и фотоапаратите, половината от хората в тълпата вътре щракаха като луди, и то със светкавици.
13:30
Отивам в туристическия информационен център на площада с цел да взема карта на града и да получа указания къде да ям хубава пица, преди да отлетя към Лисабон. Не съм изненадан обаче, когато откривам, че офисът е затворен за обедна почивка... Колко южноевропейско!
Качвам се на метрото за хостела, откъдето да си взема багажа и питам за добра пица някъде в квартала около "Сан Сиро". Пращат ме към заведението "Албани пица", което е наблизо и е вкусно и евтино. Там, естествено, няма никакви албанци, но за сметка на това целият персонал и вероятно и собствениците са китайци! Китайците обаче навсякъде са пример за добра емиграция, която кротичко си работи и не се занимава с противообществена дейност, нито досажда на минувачите.
За втори път ям пица в Италия и за втори път се заричам да не го правя повече никога в България. Макар и да не може да се сравнява с тази, която ядох преди две години в китното градче Бергамо, приготвена от сръчните ръце на пълна и гръмогласна италианска лелка, и "китайската" пица беше великолепна. Дали е нещо от климата, дали от тестото, дали от количеството на нещата, сложени върху него, но пицата в Италия е без аналог у нас!
15:00
Време е да се качвам на автобуса за летище Малпенза. Там се запознавам с две белгийки, едната от които съвсем прилична. Няколко шеги по-късно вече имам приятели и в Гент, където ще гостувам през декември.
15:45
По дяволите! Полетът ми ще тръгне, вместо в 16:50, в 17:45 заради стачката на служителите на летищата в Испания, откъдето трябва да минем. Това значи, че ще съм в Лисабон в 19 ч. местно време - точно когато започва пресконференцията на Ясен Петров и просто трябва да забравя за нея.
16:30
Влизам в зоната на полетите и си поръчвам фреш в много приятно барче с масички във формата на плодове. Близо до мен майка и дъшеря пият нещо подобно на кока кола, но по-тъмно. Какво ли е това? Обясняват ми, че е някаква газирана напитка, която я има само в Италия - "Chino". Продукт е на известната компания "Сан Пелегрино", така че решавам да я пробвам и ето че открих по-добрата кола с нотки на портокал. (По-късно проверявам в Интернет и се оказва, че не е портокал, а отделен плод - чиното, който расте само в Италия и Малта)
17:30
Аривидерчи, Милано! Лисабон и Левски, идвам!
17:45
В самолета сядам до къдрочернокоса и очевидно италианска девойка. Казва се Валентина и е от Сардиния, отива в Лисабон да учи по европейската програма за обмен на студенти "Еразъм". Била е преди това за една година в Мадрид и по пътя ми обясни за всичко, което трябва да направя, като отида там в събота.
20:00 (днес продължавам да пиша в централноевропейско време)
Здравей, обичан Лисабон! Един твой стар приятел идва да те види три години по-късно!
Междувременно мачовете от Шампионската лига вече са започнали и спешно трябва да намеря ирландска кръчма, където да гледам Валенсия - Манчестър Юнайтед. Защо ирландска? Защото със сигурност във всички местни заведения ще дават Шалке - Бенфика, а аз искам да си гледам нашето момче, нищо, че е лигльо и се цупи.
О, чудо! Сред картите и всичкия туристически спам, който съм запазил от предишното си идване в града, има и рекламна брошурка на ирландския пъб "Хенеси". Нямам идея откъде съм я взел, но явно съм знаел, че ще ми потрябва. Звучи убедително: "Повече от кръчма - втори дом".
Качваме се с Валентина на автобуса от летището - тя към своя хостел, а аз право към "Хенеси". Тя слиза на самия център на града, а аз продължавам към последната спирка. Уговаряме си среща във "Facebook".
20:35
Тъкмо са започнали първите полувремена. Макар и ирландска кръчма, "Хенеси" е пълна с португалци и на най-големия екран върви Шалке - Бенфика. За своя утеха успявам да идентифицирам седем телевизора в заведението, на два от които има Валенсия - Манчестър Юнайтед. Сядам в близост до единия и си поръчвам кафе с "Бейлис" - страхотно удоволствие за сетивата. Малко по-късно се радвам шумно на победния гол на Чичарито за Ман Юнайтед. Никой не ми обръща внимание.
21:58
Отново съм на спирката на автобуса и чакам предвидения за 22 часа рейс наобратно, който трябва да хвана за хостела, където имам резервация. Той не идва, явно е минал вече. Защо ли не се учудвам - на колегите южняци точността изобщо не им е от силните черти. Добре, че няма хора, бързащи за летището! Ще стоя на спирката в очакване на следващия, предвиден за 22:30.
22:15
Ето го и него. Не мога да разбера кой от двата е този.
22:50
Вече съм в хостела! Момчето на рецепцията ми казва, че имаме късмета да срещнем Спортинг в ужасна форма и че трябвало да вземем поне точка задължително. Изказвам предположение, че е от Бенфика, но той ми казва, че е от Порто. Повтарям му едно към едно това, което той ми каза, само че сменям Спортинг с ЦСКА.
Стаята ми си е там, както съм я поръчал - самостоятелна, за 35 евро, чистичко е и трябва да има Интернет. След като хапна, взема душ и довърша този материал, ще го публикувам. Доскоро и лека нощ!
