Той не разказва вицове. Няма да ви просълзи от смях с някоя абсурдна история на маса. Алек Попов говори неочаквано сериозно за писател с толкова щедри на хумор книги, че дори английската кралица би се усмихнала на своята разсеяно-впиянена двойничка от "Мисия Лондон".
Ще живеем в този филм, докато не надраснем образа на героите, показващи на другите това, което не са. "Няма смисъл да акцентираш върху визията, ако съдържанието не я покрива. Ние постоянно забравяме за това - ето я причината за всички гафове, които се случват в нашето общество", казва Алек Попов.
Ако пренесем този недъг на ниво "държава", получаваме изостанало образование и култура на фотосинтеза, иначе назовавани за приоритет на всяко правителство. "Няма държава, която да е прокопсала без инвестиции в образование, наука и изкуство. Там се формират ценностите на обществото. За мен това ще е знакът на истинската промяна", категоричен е писателят.
Ти мене или аз тебе
Няма как да държиш едно от най-разпознаваемите пера на българската литература, ако не си открил парадоксите в народопсихологията и стила, с който да ги опишеш. За Алек Попов в черната кутия е заключено прекалено силното его на българина, което му пречи да чуе различно мнение и да види друга гледна точка.
Диагнозата, която той дава, звучи така: "Много трудно се формират авторитети в България. Има всеобщ нихилизъм, който се изразява в активно хейтърство по мрежите. Не става дума за критично отношение, а просто за сляпо комлексарско отричане на всичко. В българите има натрупано много его, което замъглява трезвата преценка и трябва да се преодолее, колкото и непреодолимо да изглежда на този етап".
По негова рецепта изходът се нарича самоирония. Алек Попов изтъква, че това ценно качество се е позагубило в последно време, но все още си е наше притежание: "Самоиронията е нещо много здравословно и може би най-важното, за да има мярка". И препоръчва следващия път да се посмеем първо на себе си - преди всички останали съседи, политици, звезди и съзвездия.
Начин на живот
Българинът обича да си прави шеги с битовизми, със сценки и персонажи от собствената си история и начин на живот. Когато обаче говорим за книги и за хумора като литературен похват, родният читател умее да различава много добре смешките и плоските шеги от сатирата, убеден е Алек Попов.
Този жанр е много силен, но и много сложен, защото хуморът има две лица - универсалното, което забавлява всички хора по света, и специфичното за всеки народ и език, като всеизвестния балкански синдром.
"Българската култура е дълбоко карнавална в своите корени - и това е още от времето на Дионисиевата култура. Тя не е непременно толкова смешна, колкото е гротескна, в нея има елемент на травестия, например - кукерските игри. Това е силно застъпено в балканските култури. Благодарение на исторически обстоятелства тази карнавалност е доста потисната. Когато има възможност да се освободи, тя проявява хубавите си черти", казва Алек Попов.
"Не се опитвам съзнателно да пиша смешно, не може да стане насила. Просто това е начинът, по който виждам света - през призмата на иронията, понякога на гротеската", казва авторът на "Черната кутия", "Мисия Лондон" и няколко сборници с разкази, сред които "Мръсни сънища" и "Митология на прехода".
За вдъхновението казва, че идва с работата. Избягва да взема едно към едно истории, иначе нямаше да е писател, а документален хроникьор. Писането описва като процес на създаване на "един автономен свят, който е цялостен и съществува сам за себе си". "Създаването на светове е едно от най-ценните неща в литературата. Това е най-трудното изкуство", изтъква той.
Хумор във всички форми, обединявай се
Срещаме Алек Попов в НДК между щандове, литературни четения и представяния на книги. Въпреки обедния час, дворецът гъмжи от хора заради 41-ото издание на Международния панаир на книгата, който тази година се провежда заедно с първия Софийски литературен фестивал.
Ден по-късно Алек Попов ще представи аудио версията на последната си книга - "Сестри Палавееви", описвана като първи съвременен партизански роман. "Наситен е с чувство за хумор и разказва за един период, за който досега се е говорило или с езика на пропагандата, или с най-черни краски. Във всеки случай такъв експеримент не е правен досега. На този етап публиката откликва по доста просветен начин", изтъква Алек Попов.
Аудио версията е записана професионално в пълния обем на текста с гласа на Стоян Алексиев. Снощи книгата спечели наградата на "Хеликон" за нова българска художествена проза.
"Донякъде това е иновативно предприятие. Трудно е да се утвърди този нова форма на текста на книгата, хората просто не са свикнали. В останалата част на Европа - и в Русия включително - това не е така", казва Алек Попов.
Един писател с мисия "Хумор" в най-тъжното място на света. "Нямам голяма вяра на тези проучвания. Според мен са спекулативни. България може да бъде едно хубаво място за живеене и вярвам, че малко или повече българите го разбират. Друг е въпросът какво правим, за да бъде така...", казва Алек Попов. Nice, a?
"...Има всеобщ нихилизъм, който се изразява в активно хейтърство по мрежите. Не става дума за критично отношение, а просто за сляпо комлексарско отричане на всичко..." Тоест като кажеш това и не позволяваш да има несъгласни с теб. Къде е разликата между двете? Ако аз и ти не харесваме Графа, то това е критично отношение. Но ако ти го харесвша, а аз не - това е жлъчна критика и комплексарско отричане на всичко Извод: Има всеобщо гъзолизство, не нихилизъм. Критикувай само това, което и другите не харесват