Мартин Колев е сред най-обещаващите млади автори на българската литературна сцена. През 2017-а излезе неговото градско фентъзи с крими елементи, хумор ала Пратчет и магия ала Дж. К. Роулинг - "Софийски магьосници", което година по-късно беше последвано и от продължението "Софийски магьосници 2: В сърцето на Странджа". Той вече се труди и по трета книга от поредицата, но това не е всичко...
Специално за читателите на Webcafe.bg изпод перото на Мартин излиза един чисто нов коледен разказ от вселената на "Софийски магьосници":
МИША НОЩ, СВЯТА НОЩ
(Разказ от света на "Софийски магьосници")
Морков разбра, че е натрупало, преди да отвори очи. Въздухът леко щипеше, а градът бе потънал в едно познато, двусмислено мълчание.
− Най-сетне! – извика хамстерът.
Изтръска талаша от козината си и заби муцуна в стъклото. Снегът бе покрил всичко – улици, покриви, дръвчета – и продължаваше да вали с все сила. Сърцето на Морков заби като барабанче, а в главата му екнаха празнични камбани. Беше настъпило любимото му време, блаженият период между Бъдни вечер и Нова година. Тогава хората хапваха повечко, дремваха повечко и по-малко мислеха за бъдещето. Морков одобряваше тая житейска философия и я следваше целогодишно.
Той прекара десетина минути в съзерцаване на снежинките. Сетне отлепи муцуна от стъклото и потърси удобен маршрут за бягство. Отдавна не го бяха затваряли в аквариум, но тази нощ гостуваше на баба Буря − тя се безпокоеше, че многото котки наоколо ще проявят прекомерен интерес към него. Морков не се плашеше лесно, но уважи желанието на старицата – все пак беше хамстер, не някакъв невъзпитан плъх от улицата. Вече обаче наближаваше предобед, а и коремчето му взе да се обажда.
− Време е да се измъкна от тоя стъклен затвор… – прошепна той.
Буря може да беше магьосница, ала и той самият знаеше няколко трика. Застопори с талаш пластмасовото колелце, качи се отгоре му и се протегна към ръба на аквариума. Напрегна дребните си, но добре поддържани мускули – въпреки успешната си музикална кариера редовно тренираше. Набра се нагоре и се приземи победоносно върху нощното шкафче. Оттам се прехвърли на възглавницата и подуши Бриян.
Стопанинът му продължаваше да спи като пън. Снощи до късно бяха обсъждали с Буря някакви досадни и сериозни − с една дума, човешки – работи. Старицата се бе съгласила да го обучава на магия, но само ако Бриян се върне в училище. А сетне неусетно беше дошла зимата – времето си летеше като шепа снежинки, понесени от вятъра. Сега Бриян се възползваше от училищната ваканция, за да започне официално чиракуването си.
Морков се вгледа в спокойното му лице. Обикновено се будеше и веднага скачаше отгоре му, но днес реши да го остави на мира. Спусна се на пода и си каза:
− Ето, коледният дух вече размекна сърцето ми…
Заприпка към кухнята, а камбаните в главата му зазвънтяха по-силно. Не беше сигурен за часа, но по всяка вероятност се беше успал. В печката вече припукваха цепеници, а по стария телевизор вървеше още по-стар филм с Дядо Коледа. Буреносна обаче никъде я нямаше.
Морков изправи ушички от вълнение. Инспектира обувките на прага и заключи, че бабата е отишла до магазина. Това бе едно малко коледно чудо, от което определено смяташе да се възползва. У Буря имаше големи запаси от вкусотии, които твърде рядко оставаха без надзор. Хамстерът доближи кухненския плот и повдигна муцуна. Пътят нагоре изглеждаше дълъг и равен, което не му беше любима комбинация. Буря обаче можеше да се върне всеки момент, затова Морков подскочи с боен вик:
− Сега или никогааа!
Покачи се на дръжката на шкафа и побърза да продължи нагоре. Хамстерът не можеше да се оплаче от липса на апетит, ала това предизвикателство се оказа твърде голяма хапка за него. При все това не се предаде – вече се мъчеше да се качи за седми път, когато чу иззад гърба си:
− Трудна работа, а?
Морков тъй се стресна, че цопна обратно на пода и се извъртя на 180 градуса. Едва сега забеляза котката, разположила се царствено в средата на дивана. Разбира се, беше виждал и преди фамилиара на Буря, но никога толкова отблизо и толкова насаме.
Замръзна на място с вялата надежда, че ненадейно е придобил невидимост. Присъщата му смелост се беше изпарила, макар че Жива не изглеждаше твърде враждебна. Животно като нея − с гладка сива козина и изумрудени очи – не трябваше да ловува за прехраната си, нали?
Котката се изправи лениво и измърка:
− Идваш тъкмо навреме за закуска.
Морков понечи да избяга, ала не успя дори да помръдне. С глас, доста по-тънък от обичайния си, каза:
− Не ме яж, моля те… Коледа е!
− Не ям мишки, спокойно – увери го тя. – Освен ако не са прекалено бъбриви…
− Не съм мишка – отвърна Морков достатъчно тихо, че да не го чуе.
С един грациозен, невъзможен скок Жива се озова на кухненския плот. Изви тяло като струна и отвори един от високите шкафове с опашката си – явно и тя имаше известни магически способности. Сетне спусна опашката си към пода и каза:
− Хайде, качвай се!
Морков потисна еволюционния подтик да офейка, и се хвана за пухкавия превоз. Котката го повдигна и остави в отворения шкаф, който по всяка вероятност помещаваше кътче от рая. Какво ли нямаше вътре: фъстъци и орехи, сушени плодове и желирани бонбони, вафли и "Зрънчо"…
− А стига, бе – викна Морков и се гмурна в морето от вкусотии. – По Коледа наистина ставали чудеса!
Жива се подсмихна по онзи типичен за вида й начин, който може да значи какво ли не, и се протегна към пакет котешки бисквитки.
− Ще го отвориш ли? Тази част винаги ми е най-трудна…
− Веднага – отвърна Морков, който вече бе успял да си натъпче бузите. – Голяма късметлийка си, вкъщи повечето шкафове са пълни с лекарства и пиячка.
− Този шкаф е само за специални случаи. Не минавам често оттук, а Буря се преструва, че не забелязва липсите.
−Ама и ти си случила на стопанка!
Жива с наслада сдъвка една от миризливите си бисквитки.
− Дългогодишното съжителство изисква определени мълчаливи уговорки. Искаш ли орех?
− Може ли? – зарадва се Морков. − Страшно обичам!
Жива побутна към него синя торбичка, пълна с орехови ядки, и въздъхна.
− Нещо много съм взела да се размеквам по празниците.
− И аз съм така − снегът и сладкишите са виновни.
− Амиии. – Жива изви носле към телевизора. – Аз обвинявам коледните филми, с които ни облъчват всяка година… Направо могат да ти докарат диабет.
Морков изплю шумно нещо.
− Мразя, като забравят някоя черупка – каква беля може да стане… Ох, че се натъпках! − Той се излегна и положи лапи върху корема си, който се беше издул като чувал с подаръци. – Не знам, на мен Коледа ми е любимият празник. Всъщност това е единственото време от годината, когато е уютно вкъщи. Леля Нина, майката на Бриян, почва да готви още от сутринта и навсякъде ухае на меденки, печена тиква и питка, боб и кисело зеле… Събираме се около масата и се преструваме, че сме като щастливите семейства по филмите. Трае кратко, но все пак е хубаво…
− Хубавото и краткото винаги вървят лапа за лапа – отбеляза Жива дълбокомислено. – Само гледай да не свикваш, ей – след Коледа ще те държа по-изкъсо!
− Няма да се наложи – отвърна Морков. − Скоро заминавам.
− Нима? Къде?
− Все още не съм сигурен – където предложат най-добри условия. Аз съм доста популярен музикант, сигурно си чувала за групата ми − джаз квартет "Майс Дейвис"…
− Не звучи съвсем като моя тип музика – отвърна Жива.
− След битката на "Дъждовна" така се прочух, че поканите за участия заваляха. Само да отмине зимата, и ще предприемем грандиозно турне, не че дотогава си почиваме, де − дори и днес имаме участие. Бих те поканил, обаче е частно парти…
− Значи планираш да изоставиш стопанина си? – учуди се Жива. –Аз не бих го сторила – не вярвам, че могат да се грижат сами за себе си.
− Е, не знам за Буря, но моят човек е страшна работа – заяви Морков. − Все пак се справи с демона на "Дъждовна" почти собственоръчно.
Жива го изгледа продължително с ярките си очи.
− Ти, приятелче, си все още млад и зелен като елхова клонка… Обикновено най-силните магьосници най-малко умеят да се грижат за себе си.
Откъм стаята на Бриян се чу амалгама от звуци, която можеше да идва само от смартфон. Фамилиарите извърнаха глави натам.
− За човека говорим, пък той… − Морков се протегна към стенния часовник и се сепна: − Боже миши, дванайсет вече минава! Ще закъснея за репетиция!
Слизането отне доста по-малко време от изкачването. Морков вече беше преполовил коридора, когато се извърна назад. Котката отново се беше настанила на дивана.
− Ей, Жива, като замина, ще го наглеждаш от време на време, нали? Просто за всеки случай…
− Разбира се – отвърна тя, без да отмества поглед от телевизора.
Бриян все още се излежаваше и си цъкаше нещо на телефона. Морков се покачи по крака на леглото.
− Добро утро. Пак ли си чатиш с новата съученичка?
Стопанинът му, който разбираше хамстерски само когато му угажда, отвърна сънено:
− Морков, няма да повярваш какво сънувах! В небето имаше някаква врата с лъвска опашка, а един глас ме викаше и хем не го бях чувал преди, хем ми звучеше познато…
Морков потупа с лапа по телефона му.
− Това звучи като страшно вълнуваща история, ама виж колко е часът! Закъсняваме.
− Ох, днеска ли беше обядът у Ванина? – промърмори Бриян.
− Днеска, ми! Специално за повода сме подготвили празнични песни с мишоците.
Бриян стана и се заоблича набързо.
− Свилен каза, че от два дни се мъчат с украсата − по Коледа Ванина се развихряла като снежна фъртуна. Вие няма ли да изсвирите нещо празнично?
− Нали това ти казвам – всички златни хитове сме приготвили! "Миша нощ, свята нощ", "Над смълчаните мишлета", "Баба Гризина пак размята белия кожух"…
Морков така се разпали, че му идеше на мига да запее. Камбаните в главата му отново се обадиха и той си представи огромна елха, блещукащи светлинки и купове с подаръци. По-рано през годината за кратко бяха живели у Ванина и тогава никак не харесваше огромната ѝ, претенциозна къща, но сега всичко се бе променило. Ванина и Свилен се бяха сдобрили, зорниците и здрачниците – също. Естествено, това всеобщо разбирателство бе толкова надеждно, колкото краткотрайната илюзия на сладникав коледен филм, но какво от това? Морков нямаше търпение да засвири рамо до рамо с музикалните мишоци и да седне на маса с новата си шайка. "Хубавото и краткото винаги вървят лапа за лапа", повтори си той наум.
− Ей, Морков – подвикна Бриян, − къде се отнесе? Хайде да тръгваме… − Той навлече ризата си, бръкна в джоба й и измъкна оттам малка кутийка. – Това е за теб.
− За мен?!
Морков разкъса чевръсто шарената опаковъчна хартия и ахна от изненада. Стисна в лапи един миниатюрен джобен часовник, който бе кръгъл като снежна топка и тиктакаше по-тихо от следобеден сън.
Бриян каза с половин усмивка:
− Всеки талантлив, разсеян музикант се нуждае от часовник − особено когато му предстои турне. – Помогна му да закопчае фината верижка около лапичката си. – Това е уникален модел. Сглобен е с помощта на времемагия – същата, каквато Игнат ползваше, светла му памет…
Приказният размер не беше единствената особеност на тази вълшебна вещ. Циферблатът прозираше леко като повърхността на вледенено езеро, а под златистите му цифри се криеше втори циферблат.
Бриян обясни:
− Горното време показва часа там, където се намираш, а долното – часа в България. То ще ти напомня за скромния ти дом.
− Боже миши, прекрасен е! – изцвърча Морков. – А аз нищо не съм ти взел, как само се изложих…
− Надявам се, че ще се връщаш дори след като се прочуеш…
Бриян се опита да сподави подсмърчането си с една изкуствена кашлица. Морков прегърна палеца му и викна:
− Брияне, глупчо ненагледен, спри да говориш глупости! Разбира се, че ще се връщам!
Задушевният момент приключи, както повечето такива моменти – с нелепа телефонна мелодия. Бриян избърса с пръст крайчеца на окото си и грабна мобилния.
− Ало, да? Ванина?
− Ето, закъсняхме! – възропта Морков.
Той наостри уши, ала от телефона долиташе само тихо пращене. Изведнъж празничните камбанки в главата му заглъхнаха и на тяхно място изникнаха съвсем непразнични мисли. Нещо се беше случило… Някой отново беше изчезнал… Коледният обяд се отменяше, разбира се, и предстоеше спасителна акция!
"Не, не отново – помисли си Морков и неусетно настръхна целият. – Не точно сега…" Бриян също се беше стъписал, допря телефона до ухото си и извика:
− Ало, чуваш ли ме?!
Миниатюрният часовник отброи бездушно: едно… две… три. Тогава от другата страна прозвуча гласът на Ванина:
− Брияне, не сте тръгнали още, нали? Ще можеш ли да минеш през магазина?
Една дълбока въздишка се изплъзна от гърдите на Морков. Чак го досрамя от глупостите, които му бяха минали през главата за нула време. Бриян също видимо си отдъхна, щом отвърна:
− Ще мина, няма проблем… Обаче съм само с двайсет лева.
− Ще стигнат − вземи прясно мляко и един шоколад. Пробудникът ти явно е задрямал, докато му казвах какво да купи.
Отстрани долетя недоволният глас на Свилен:
− Не си ми казала "шоколад", щях да запомня!
− Не сега! – скастри го Ванина. – Благодаря ти, Брияне, и да не закъснявате много – другите вече пристигат.
− Тъкмо тръгваме, айде!
Бриян се засмя и прибра телефона в дънките си. Сетне повдигна с пръст пердето.
− Леле, как само е натрупало… Дано да има трамвай, че иначе ни е спукана работата. Айде, скачай!
Морков се покачи по ръкава му със скорост, достойна за зимните олимпийски игри, и се намести в любимото си място – джоба на ризата. Бриян навлече якето си, метна през рамо раницата и тръгна към коридора.
− За малко да забравя – каза той и почеса Морков между ушите. − Весела Коледа, приятелче!
Камбаните отново изпълниха главата на хамстера, но този път ги придружаваше и тихото прищракване на първия му личен часовник. По телевизията пееха празнична кантата, а вън все тъй се сипеха рунтави парцали. Морков рядко се усмихваше, защото усмихнатите хамстери изглеждат нелепо, а в крайна сметка имиджът си е имидж. Сега обаче се ухили чак до ушите и отвърна:
− Весела Коледа и на теб, приятелю!
