Елена Кейгън може да е блестящ познавач на Конституцията и първокласен юрист - но ако е такава, доста се е постарала да скрие интелектуалния си блясък. Тя не е оставила почти никакви следи на хартия и няма значим принос към разбирането на закона, правната теория или американската Конституция.
В правния факултет на Харвард тя може би е била ярка личност, способен декан, когото мнозина са харесвали. Но твърденията на Обама, че Елена Кейгън е един от най-добрите юристи на страната и това е масово мнение, са - нека бъдем щедри в случая, доста преувеличени.
Заради един проблем, с който се ангажира обаче, Кейгън е успяла да се отличи. Като декан създава спънки за военните в усилията им да набират доброволци в Харвард, заради политиката да пречат на откритите представители на гей-общността да постъпват в армията.
Кейгън срещу военните вербовчици
"Отвратена съм от дискриминационната политика на набиране на доброволци", пише тя през 2003 г. Смятам я за дълбоко погрешна, неразумна и несправедлива."
Това едва ли са думи на човек, който е показал "откритост към широка гама от гледни точки," демонстрирал е "безпристрастност" или който има навика да "разбира, преди да демонстрира несъгласие," както Обама описва Елена Кейгън - "първият открито гей-съдия.".
Има някаква ирония в твърдението на Обама, че "разбирането как правото засяга ежедневния живот на американците" е важна характеристика за съдия във Върховния съд. С това твърдение президентът на САЩ номинира за Върховния съд човек, който гледа с пренебрежение на обществена институция, която повечето американци приемат с почит: армията.
Като декан на школата по право на Харвард, Елена Кейгън се подписва под обръщение към съда, макар да не е страна по дело, оспорващо поправката "Соломон" от 1996 г. Тази поправка забранява федерално финансиране за университети, които отказват да допускат военни вербовчици на територията на учебното заведение. Конституционните и законовите аргументи, посочени от нея и други юристи, единодушно са отхвърлени от американския Върховен съд.
По този въпрос - и единствено по него - Кейгън решава да играе ролята на политически активист. И тезата, че принципно следва стратегия към военните вербовчици, която вече съществува, е погрешна.
През 2004 г. Кейгън възстановява предишната политика на Харвард, която забранява на военните да използват службата за назначения в правния факултет на елитния университет.
Както се изразява представителят на Центъра за етика и публични политики Ед Уелан, "изглежда, че решението на Кейгън да забрани на военните вербовчици да използват службата за назначения в юридическата школа е било на практика фактически еквивалент на изхвърлянето им напълно от университета. Кейгън дори не е разрешила на военните вербовчици да се качат отзад на автобуса - казала им е да се качат на автостоп."
Като декан тя отразява етиката на институцията, която представлява и която е оформила възгледите и чувствителността й. В средите на американските университети като цяло, и особено в Бръшляновата лига (обединение на най-елитните университети в САЩ - бел.р.), военните не се радват нито почит, нито на добро отношение.
Показателно е, че Кейгън насочва целия си гняв към самите военни, а не и към администрацията на Клинтън, където работи като асоцииран съветник на президента и по-късно като заместник-помощник по въпросите на вътрешната политика. Нито пък се изправя срещу Конгреса, който в крайна сметка е отговорен за приемането и въвеждането в сила на поправката "Соломон".
Както Клинтън, така и конгресът отразяват гледните точки и предпочитанията на военните. И все пак органите, които прилагат в сила решенията, са изпълнителната и законодателната власт. Но когато става дума за политика, която Елена Кейгън определя с изключително рязък тон, тя не отправя нито един упрек към тях.
Само военните са обект на гневната й атака. От този факт могат да се направят доста сериозни изводи.
Питър Байнърт, бивш редактор на либералното списание "New Republic", казва: "Ако Елена Кейгън получи одобрение за член на Върховния съд, консерваторите ще я смажат заради противопоставянето на военния набор в университета, когато тя е била декан на правната школа на Харвард. И либералите би трябвало да отстъпят по този въпрос - консерваторите ще са прави."
Военните в САЩ не са като "Проктър енд Гембъл"
Те не са просто поредният работодател. За американците те са институция, чиито членове рискуват живота си, за да пазят страната. Може тя да не е съгласна с политиката на американските военни. Може дори да ги мрази. Но не може да се отчужди от армията като институция, без така да се отчужди от самата страна.
Забраняването на присъствие на военни в университета е като да се забрани присъствието на президента или дори на американското знаме. То е нещо повече от демонстрация на критика - това е демонстрация на национално отчуждение.
