Във всеки от нас стои по нещо недоизказано, за чието съществуване дори не подозира - премълчана болка, обида, дори пренебрегната мила дума към най-близките ни хора. Но идва момент, когато, искаме или не, всичко излиза наяве, защото трябва да се пречистим и да свалим от плещите си тежестта, която ни пречи да живеем живота си по-пълноценно.
Актрисата Елена Телбис нарича този душевен товар "Боклук", както е и името на дебюта ѝ като драматург. Историята на три сестри, преоткрили нов път една към друга след смъртта на своята майка, вече е носител на няколко награди "Аскеер" и "Икар", включително за най-добро представление на 2021 г.
Въпреки това, никога няма да чуете Елена да говори за отличията си с патос, дори те негласно да ѝ дават правото да го направи. Нещото, което я държи здраво стъпила на земята, е болезнената ѝ самокритичност, която, макар да звучи странно, се радва, че притежава.
Може би вече познавате Телбис от филма "Каръци" или от криминалния сериал "Отдел издирване". А може би сте я гледали на сцената на Народния театър "Иван Вазов", където става щатна актриса веднага след като завършва НАТФИЗ. Това всъщност няма никакво значение, защото постигнатото дотук вещае само едно - ще чуваме името ѝ все по-често.
Елена е родом от Велико Търново и детството ѝ преминава като на повечето деца от 90-е - "без телефоните и цялата дигитална щуротия" днес, както самата тя посочва. Фамилното ѝ име е обвито в мистерия, но нещото, което знам със сигурност е, че преведено от унгарски Телбис означава "човек, който язди добре кон".
През целия си живот Елена е наясно, че иска да превърне театъра в своя професия. Преди да вземе окончателно решение обаче, преминава през различни търсения. "Изобщо не знаех с какво да се занимавам", казва актрисата.
Затова и се доверява на майка си и двете си сестри, когато в тинейджърските ѝ години я съветват да наблегне на чуждите езици. В гимназията пък проявява интерес към философията, но едно приятелство наклонява везните в правилната посока - тази на театралното изкуство.
Елена и Пламен Димов, който също е актьор в трупата на Народния театър, се познават от малки. Учат в един клас, а след време пътищата им се разделят. Срещат се обаче отново и с изненада разбират, че споделят еднакви интереси, включително и към актьорското майсторство. Така започват да ходят заедно в театралната школа на Венцислав Кисьов, тогава към театър "Сълза и смях", след което се прехвърлят в тази на Малин Кръстев в Младежкия театър.
"С другар винаги е по-лесно - да се дърпате един-друг", споделя Телбис, припомняйки си първите стъпки изкуството.
Пътят на Елена и Пламен продължава и към НАТФИЗ, където и двамата са приети в класа на проф. Ивайло Христов, но освен всичко останало, до днес те са и неразделни приятели.
Още в Академията актрисата е забелязана от Явор Гърдев, който я кани да участва в спектакъла "Почти представление" по Итън Коен, а след това да играе ролята на Духа на бащата на Хамлет. И именно по време на репетициите на Шекспировата пиеса, Елена стъпва за първи път на сцената на Народния театър.
"Носех две торби с репетиционни дрехи и пиесата. Чувам по прослушката как ме викат: "Елена Телбис на Голяма сцена", а аз се въртя в кръг и не знам къде е тя. Вратата е голяма и метална, но е затворена и не виждам, че води нанякъде. Притесних се, че закъснявам, а много мразя да закъснявам. Тогава една жена от гардероба ме попита: "Вие защо плачете?", а аз ѝ казвам: "Защото не знам къде е Голяма сцена", разказва Телбис през смях.
Ролите, които чувства най-близки до себе си са Изи от "Заешка дупка", Елена от филма "Катъци" и Нина Зречная от "Чайка".
За щастие тази трагична история има своя щастлив край. Гардеробиерката посочва с пръст вратата, пред която се намира Елена, и се превръща в истински спасител.
Осем години след тази случка актрисата не спира да бъде благодарна, че има възможността да стане част от състава на Народния театър веднага след завършването си. Съжалението в гласа ѝ се усеща, когато обяснява как много талантливи млади актьори нямат този късмет, въпреки че искрено ѝ се иска всеки от тях да намери своето място.
2020 г. за всички беше меко казано странна, но за Телбис е вълнуваща по по-различен начин. Дебютната ѝ пиеса "Боклук" излиза на сцената на "Театър 199", режисирана от нейния учител - проф. Ивайло Христов.
Сюжетът разказва историята на три сестри, които в последно време, по различни причини, не са прекарвали много време заедно. Виждат се в апартамента на току-що починалата им майка, за да го приведат във вид, да го подредят. Действието на пиесата се развива именно в тези няколко часа, когато сестрите си казват една на друга премълчавани досега неща, някои от които не са успели да признаят дори пред самите себе си.
В образите на главните героини влизат Светлана Янчева, Анастасия Лютова и Весела Бабинова.
"Метафорично казано тя [пиесата] е за изхвърлянето на душевния боклук", обяснява Елена, колкото и да не обича да говори по този начин.
От самото начало се спира на заглавието и решава как ще се казват героите, противно на съветите на някои световноизвестни драматурзи и писатели - това да се случва накрая. Казва, че историята не е уникална, но в нито един момент не си е и помисляла да направи "нещо невиждано или нестандартно".
"Каквото ми е дошло, това съм написала и съм си вършила работата по пиесата съвсем съвестно. Смятам, че с това е спечелила зрителите", разсъждава актрисата.
По време на тазгодишното издание на театралния фестивал "Варненско лято" Елена за първи път гледа спектакъла като зрител. Странно ѝ е и през цялото време е притеснена, но е щастлива, защото вижда как и трите жени на сцената, влезли в кожата на персонажите си, изпитват удоволствие от това.
Истинска рядкост обаче е от устата на Телбис да излязат думи на личностно удовлетворение. След тези кратки моменти самокритичността ѝ винаги взима превес, отвеждайки я към нови предизвикателства.
"Предпочитам да я имам и се радвам, че я имам и я отчитам действително за качество, колкото и странно да звучи, тъй като не обичам да говоря за себе си. Защото според мен те развива - да не си удовлетворен от работата си, означава, че искаш повече", заключва актрисата.
А в моментите, когато се ядосва, че нещо не се получава, обича да си спомня думите на дядо си, когото описва като благ човек, винаги готов да те успокои: "Абе, Еленко, дядо, няма сега да седнат да те дупчат с ножа".
Защото нищо не е на всяка цена и идва тогава, когато му дойде времето.
