"Пред мен е имало два варианта - или в театъра, или в лудницата"
Така режисьорът Стайко Мурджев определя с усмивка и лек смях дълбоката си свързаност с театралното изкуство, твърдейки, че именно то го е спасило от клиниките за душевно болни хора.
Всичко това е в кръга на шегата, разбира се, защото Мурджев просто обожава професията си. В нея намира спасение от реалния свят, който за жалост не винаги е приветлив, особено сега, когато всички сме изправени пред особено неприятни обстоятелства.
"Работата ще ни отърве от отчаянието", казва ми той по време на разговора ни по телефона. Този зловещ цитат от германската история, както той самият го нарича, е нещо като негово мото. Затова и благодарение на работата си в театъра Мурджев успява да се скрие от страха и паниката, превърнали се в новото нормално за сегашната действителност.
Стайко обожава театъра от дете. Става ученик на режисьора Юлия Огнянова и актрисата Емилия Ованесян, но след като участва в представление на Крикор Азарян, му става ясно по кой път ще тръгне.
Така и до днес Мурджев продължава да е основна част от театралното изкуство.
Той стои зад режисурата на множество представления, сред които "Когато гръм удари" на Пейо Яворов, "Евгени Онегин" на Александър Пушкин и "Откат" от Захари Карабашлиев. Работи с трупите на театър "Българска армия", Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов" и Драматичен театър - Пловдин, като това е само малка част от списъка с културни институти, където оставя почерка си.
През 2010 г. печели "Икар" за дебют за режисурата на спектакъла "Пухеният" от М. Макдона, а само десет години по-късно, на тазгодишните награди за постижение в областта на сценичните изкуства, е награден отново заради режисьорския си талант. Представлението "Слава", разказващо истинската история на Флорънс Фостър Дженкинс - най-зле пеещата певица в света, му носи поредното признание и истинско доказателство, че се движи в правилната посока.
Какво стои зад този привиден абсурд, довел Дженкинс до сцената на "Карнеги Хол" и защо е обожавана от едни от най-големите композитори, творили в началото на XX в. стои някак като загадка, която Мурджев успява да разгадае.
Как ли? С любовта си към изкуството, разбира се.
Какво за теб е театърът?
За мен театърът е като прозорец с дневна светлина, който отваряш и светлината се разлива върху вътрешния ти свят. Той е портал, през който вътрешното ми живеене става реалност.
Защо избра режисурата, а не стана актьор?
Ако бях станал актьор, според мен щях да бъда много посредствен. Но извън кръга на шегата - моята природа е такава. Имам нужда да измислям други реалности, други светове, в които да се спасявам, когато не ми е уютно в тази обективната реалност, а това за съжаление не е във властта на актьора. По-скоро той става подчинен на реалността на режисьора.
Аз не просто обичам да мисля глобално, така съм програмиран - не в малка рамка, не в детайл. Природата ми ме водеше натам. Много по-цялостен се чувствам в режисурата.
Кое е най-голямото предизвикателство, с което си се сблъсквал по време на работата по някоя постановка?
Най-голямото предизвикателство за мен винаги е било и винаги ще си остане общуването между мен и останалите участници в процеса на правенето на един спектакъл.
Понякога общуването между режисьора и актьора прилича на минирано поле. Не знаеш къде ще избухне мината - ще се спасиш ли ти, ще се спаси ли той.
Актьорската професия е много трудно за егото. Голямо изпитание е, защото изисква едно абсолютно разголване на душата и когато изправиш тези хора пред себе си и ги заставиш да го направят, след това трябва много леко да пипаш, да знаеш къде точно да го направиш.
Какъв е пътят на една пиеса, докато стигне до сцената? Следват ли се определени стъпки?
Няма един очертан път. За мен е много интуитивно. Имам няколко пътеки, по които стигам до представлението. Първата е текстът.
Както всеки режисьор, разбира се, имам някакви текстове, които години отлежават в главата ми. Но има и такива, които изневиделица те спохождат - изведнъж текстът идва, прочиташ го и си казваш: "Трябва сега да го направя". След това започваш да го мечтаеш, да го виждаш в съзнанието и въображението си и после тези картини ги качваш на сцената.
Убеден съм, че темите, които идват, за да бъдат направени там, са теми, през които сега животът ти трябва да мине, защото едно представление също е живот.
Носител си на няколко престижни награди, сред които и Национална грамота от Министерството на културата за високи творчески постижения в областта на културата. Какво са за теб тези награди?
Приятно ми е да бъда номиниран и да получавам награди, разбира се. Те обаче са резултат от къртовския труд и честната работа, която полагаш.
За мен не са важни. Важна е възможността да работя и най-голяма ми награда е моята работа. Така че, първо благодаря на съдбата и на Господ, че мога и работя. Наградите са доказателство, като пътни знаци са, че си на верен път; че твоята работа достига до повече хора. Свързва се с тях.
Тази година стана носител и на "Икар"за режисурата на спектакъла "Слава" от Питър Култър. Как се прави представление за "Икар"? Има ли рецепта?
Не. Според мен тръгнеш ли да правиш представление за награда, ти никога няма да го направиш. Просто трябва да забравиш. Затова вярвам истински и мисля, че театърът е много далече от светската слава. Би трябвало да бъде далеч.
Разбира се, понякога звездният прах на светското го поръсва и припознава, но според мен театърът е много съкровен акт на правене на изкуство, в който колкото по-малко суета и его има, толкова по-ценен ще бъде той.
Как се появи идеята да се направи спектакълът "Слава"? Защо се спря точно на историята на Флорънс Фостър Дженкинс - най-лошата певица в света?
Беше много особено. Този текст го знам от доста години, препрочитах го. След това пък излязоха някакви филми по него, но не съм ги гледал, защото някак в съзнанието ми винаги оставаше, че може би някога, някъде ще посегна към тази драматургия. Не исках да замърсявам усещането си към текста с чужди интерпретации.
Много години го предлагах на директорите [на театри] и той беше отхвърлян поради една или друга причина.
И сега, когато дойде време да работя с пловдивския театър, имахме намерение да правим друг текст, но за съжаление не получихме авторските права. Тогава взехме решение с директора Кръстю Кръстев да запазим актьорския състав и спрямо него да намерим нов. Изведнъж аз се сетих за този, който от много години ми седеше в "режисьорското чекмедже".
Той го прочете и много го хареса, след което каза: "Това е нашият текст. Правим го".
Привидно се случи така поради стечение на обстоятелствата, но аз съм убеден, че отвъд житейската логика има една много по-дълбока, несъзнавана и съдбовна такава, която е определила, че аз и екипът, който работи по това представление, трябва да минем през идейните аспекти на спектакъла, за което съм много благодарен.
Според теб какво се крие зад абсурда на тази действителна история?
Зад всеки абсурд, както и зад този, стои една много дълбока житейска мъдрост.
Цялата история на тази дама, живяла в началото на XX век, ни показва само едно - че когато имаме своята вътрешна истина и се държим за нея, независимо колко я оборва външния свят, тя ще ни изведе нагоре и само нагоре, и ще ни даде криле.
Това е нейната тайна. Тя вярва в своята вътрешна истина и никога не се отказва. Мисля, че това е и тайната на изкуството, защото в крайна сметка пеейки фалшиво, Джекинс всъщност прави изкуство.
Разбира се, то не е по каноните и академичните правила, но тя пълни "Карнеги Хол" и прави огромен концерт там. Любимка е на Карузо и на всички големи съвременни композитори тогава. Бих могъл да кажа, че тя е една от първите алтернативни певици на нашето време. Флорънс Дженкнинс наистина пее фалшиво, но го прави с цялата истина на изкуството вътре в себе си и това я прави изключителна.
Какво успя да вземеш за себе си от живота на тази изключителна личност? Промени ли нещо в теб?
Много неща. Тази история отново и отново ме върна и доказа философията ми за непоколебимата вътрешна истина, която трябва да те държи и с която единствено можеш да правиш изкуство и спектакли.
Един спектакъл е истинско произведение на изкуството, а той не може да се случи без тази вътрешна истина, която притежава Флорънс Фостър Дженкинс и разбира се, всеки, който би трябвало да прави изкуство. Това може би е генералното, с което се свързвам в тази история.
Иначе процесът по правенето му ми донесе много уроци. Считам го за една от големите си стъпки в моята творческа стълбица.
Там си позволих да правя неща, които до сега не си бях позволявал. Аз и актьорите се разгърнахме много повече в това да разгледаме парадокса, да се забавляваме.
Представлението се случи с изключителна лекота и това е един от големите уроци за мен - за да е стойностно, не всичко, което правиш трябва да се случва по тежкия начин. То може да бъде светло, може да бъде леко, може да бъде през усмивка и колкото повече го създаваш през нея, толкова повече ще усмихнеш и зрителя.
Има ли е днешно време хора, които правят изкуство, и които могат да бъдат определени като съвременници на Флорънс Фостър Дженкинс?
Дженкинс живее в едно изключително време, когато изкуството е много важно и е сериозна пътеводна светлина. Всъщност тя със своята смелост в онзи контекст прави нещо изключително.
В момента всеки втори, който можем да наблюдаваме по телевизията или в интернет, има качествата ѝ - тоест, липсата на такива, и това го прави звезда. Но разликата между тези хора днес и нея е, че тя е била поклонник на истинското изкуство, докато тези псевдо звезди всъщност са поклонници на егото си, на суетата си, а те никога не се свързват с истинското изкуство.
