За Гулам Расул малко неща могат да бъдат изненада. Той е живял дълго и е видял много в размирния регион на Кашмир - две открити войни между Индия и Пакистан за това парче земя, както и десетки по-малки въоръжени конфликти между двете страни.
Затова и той от години насам се е отказал от надеждата си за мир. И единствено иска, щом двете държави отказват на местните да дадат мир, то поне да построят бункери за цивилното население.
76-годишният мъж живее в град Ури в контролираната от Индия част на Кашмир. Ури е в опасност близо до Линията за контрол, фактическата граница, която разделя територията между Индия и Пакистан.
В резултат на това местните хора казват, че градът и околните села често биват уловени в кръстосания огън между двете държави, когато те отново решат да грабнат оръжията в пореден спор за това чий е контролът над Кашмир. По-лошото е, че този проблем само се влошава след ескалацията на напрежението от февруари насам, когато от индийска страна започнаха да бомбардират пакистански позиции.
"Искаме бункерите, така че да имаме място, където да се скрием по време на масирани бомбардировки. В момента няма такова и ние нямаме къде да отидем. Нямаме как да се защитим. Това е несправедливо", казва Расул.
По негово мнение основните политически партии в Индия пренебрегват действителния проблем на района - безработицата. Вместо това те просто се хващат за кашмирския въпрос като част от предизборната борба и го използват за политически изгоди. В момента в страната хората гласуват за парламент - най-големите като мащаб избори в света, които продължават цял месец.
Изборите обаче са най-малкият проблем за жителите на Кашмир, за които дори и във времена на стихнало напрежение между Индия и Пакистан, проблемите не престават.
Освен редовното трансгранично обстрелване, има постоянни сблъсъци между местни бойни групи и индийски войници или местната полиция. Безмилостният цикъл на насилие оказва сериозно въздействие върху ежедневния живот, като цената на доставките на основни продукти за бита нараства главоломно по време на изблиците на насилие.
"Животът тук е скъп, но да умреш е изключително евтино", казва шеговито Расул. Шегата му обаче е доста мрачна на фона на факта, че думите му представляват суровата реалност.
Местният политически активист Надим Аббаси организира протести, насочени към изясняване на тези въпроси. На мобилния си телефон той показва снимки на Реяз Ахмад, който е бил ранен тежко, когато в началото на март в съседно на Ури село, също близо до границата, има ранен удар. Бомба пада точно в дома 32-годишния мъж.
Цената, която Реяз Ахмад плаща е сурова - единият му крак е бил ампутиран заради тежките наранявания, но въпреки всичките усилия на лекарите само две седмици по-късно той умира в болницата.
Абаси също се съгласява с възрастния Гулам Расул - един бункер, в който хората да се крият при подобни нападения, би могъл да спаси живота на младия мъж. Засега обаче тази история не трогва управляващите региона индийски власти.
А местните малко или много са започнали да свикват с всичко това.
За 75-годишния продавач на зеленчуци на местния пазар Надим Хан бомбардировките през границата съвсем не са нещо необичайно или странно.
"Идването тук трябва да е екзотично за чуждестранните журналисти. Това за нас е ежедневие. Израснах, виждайки това, и ще умра, виждайки това. Ситуацията ще бъде същата и за следващите поколения. Нищо няма да се промени. Вече не се тревожа за това. Ще умра в деня и по начина начина, по който Аллах желае", казва Надим Хан.
Индия и Пакистан контролират своята част от населения предимно с мюсюлмани Кашмир, но и двете страни претендират за пълната власт над региона. От 1989 г. насам бунтовете на местни въоръжени групи в индийската част, които търсят независимост за Кашмир или обединение с Пакистан, са отнели живота на хиляди хора.
Въздействието на конфликта не е ограничено само до граничната зона. То се отразява из целия Кашмир, включително и върху Шринагар, главния град в контролираната от Индия част.
На практика мястото далеч не прилича на град с население от над 1 млн. души - най-малко центърът му, за разлика от много други места по света, далеч не гъмжи от хора и за стандартите на южна Азия по-скоро прилича на изоставено място. Причина за това е призивът на местните сепаратистки групировки призоваха за затварянето на градския център, след като учител от града беше арестуван за предполагаеми връзки с терористични организации, а скоро след това почина в полицейския арест.
Училищата и предприятията бяха затворени и улиците опустяха, с изключение на полицейските и армейски патрули на всеки ъгъл - типична гледка за жителите на Шринагар.
Миналата година беше най-кървавата за индиския щат за последното десетилетие в борбата между армията и местните милиции. Общо 238 загинали бойци, 86 полицаи и войници и 37 цивилни влизат в статистиката на загиналите. По-неприятното е, че разликата с 2017-а не е особено голяма.
Смъртта на влиятелният млад лидер на сепаратистите Бурхан Вани през 2016 г. предизвика вълна от размирици, в които множество цивилни загубиха живота си или бяха ранени. Използването спрямо масите на гумени куршуми доведе след това до много протести срещу индийските сили за сигурност.
Сепаратистките бунтове и честите вражди между Индия и Пакистан удариха силно местната туристическа индустрия. Около 12,5 милиона туристи са посетили Джаму и Кашмир през 2012 г. в сравнение с едва 7,3 милиона през 2017 година.
Според местните преди туристите са започвали да идват в региона още с началото на пролетта и първите пролетни фестивали. Вече не е така.
Домовете лодки по спокойното езеро Дал - една от най-популярните атракции в Шринагар - сега стоят празни, а десетки лодкари по бреговете отчаяно чакат клиенти.
Опасността от потенциална война с Пакистан отблъсква всички туристи и заетите в туристическия бранш в региона (които далеч не са малко) остават буквално без препитание. Надеждите са, че поне лятото ще донесе повече спокойствие. Истината е, че никой не се надява обаче на истински мир, просто нещата да продължат поне по старому.
