По-голямата част от последния месец 27-годишният Аяд Сариул е прекарал под земята в убежище, което споделя със семейството си и с още 40 други души. Понякога те стоят дневно за повече от 18 часа, криейки се от бомбардировките и Аяд прекарва времето, броейки ракетите и снарядите, които падат над обсадената Източна Гута в покрайнините на Дамаск.
"Няма какво друго да се прави тук. Чакаме смъртта да дойде във всеки един момент - било чрез обстрелване, или от болест", казва той.
Стотици хиляди жители на предградието се крият под земята, за да се подслонят от безмилостните атаки на правителството срещу последния бунтовнически анклав близо до сирийската столица. Мнозина живеят в импровизирани общи приюти или мазета.
След като правителствените сили засилиха нападенията от 18 февруари насам, повече от 1500 души са били убити, а над 45 000 вече изселени от домовете си. Преди офанзивата агенцията на ООН за бежанците изчисли, че около 350 000 цивилни са били хванати в капан в района, който е обсаден вече от над четири години.
Макар че са доста по-безопасни от надземните убежища, подземните бункери не са съвсем сигурни. Правителствените въздушни удари и артилерийските атаки редовно убиват цивилни, които се крият под земята. В понеделник 15 деца и две жени, които се криеха в мазето на училище в град Арбин, бяха убити при подобен правителствен обстрел. На спасителните екипи им бяха необходими повече от 2 дни, за да изкарат труповете от развалините.
"Мрази ли ни светът?"
Местният журнал Syria Deeply говори с редица жители, търсещи безопасност в бункери и колективни убежища. Те описват тъмни, клаустрофобични, влажни и мрачни пространства, които понякога приютяват до 200 души. В тези убежища Сариул разказва как "малки деца се притискът плътно към телата на родителите си по време на атаките и след тях.
Техните истории хвърлят светлина върху тежкото положение на онези, които остават в Източната Гута, която ООН описа като "ада на земята". Но те показват устойчивостта на жителите, които въпреки всичко успяват да оцеляват през последните няколко години.
"Подът на мазето е пълен с мръсотия, няма тоалетни или други съоръжения", казва Нивин Ал-Хутари, 38-годишна майка на две деца, която живее в подземен подслон със съпруга си, децата и още 30 други души.
Това е сред не толкова претъпканите убежища в Източна Гута. На места трябва да съжителстват по 100 души дори.
Съществува голямо сътрудничество между многото семейства, живеещи в тесните помещения, особено по отношение на готвене, споделяне и разпространение на храна, казва Ал-Хутари.
"Някои семейства донесоха храна като булгур, ориз и леща и ги готвят в мазето. Между нас има разбирателство, защото осъзнаваме, че това е изключителна обстановка и ние трябва да понасяме несгодите".
Самата тя не напуска подземното убежище. Времето си прекарва в разговори с другите жени в бункера, четейки книги или разказвайки приказки на децата си. За тях място за игра няма.
"Понякога им разказвам приказки за герои, за триумфа на доброто над злото и на тях това им харесва много", разказва тя. В други случаи изпадат книжки за оцветяване, моливи или материали за рисуване. През повечето време обаче трябва да се оправят с напрежението и липсата на нещо за правене.
Голямото предизвикателство е да задържим децата да бягат отвън и да ги разсейваме от звука на бомбите, признава Ал-Хутари. Още по-голямо предизвикателство е да им обясня защо трябва да живеят по този начин. "Моята тригодишна дъщеря Мая винаги ме пита:" Защо ние умираме? "Светът ли ни мрази? И нямам отговор за нея, защото не мога да й обясня, че умираме за свободата".
В капана на глада
Хусам, на 27 години, живее в подземен бункер със 70 души от осем различни семейства. Той няма собствено семейство, но има годеница, която живее извън Сирия, и по думите му само мисълта за нея го държи да оцелее тези трудни времена.
"Когато бомбардировките станат тежки, винаги си говорим с Дана. Аз й пиша "бомбардировки", тя ми връща бързо "крий се". И когато бомбите свършат, й пращам съобщение "Добре съм", на което ми отговаря с някоя шега. Живея вътре в самата смърт, но се чувствам като въплъщение на живота на някой друг, което ми дава стремежа да продължа", разказва Хусам.
Докато не пише с годеницата си и не се крие от бомбите, Хусам помага на местните групи да доставят храна и вода на семейства в убежищата. И двете се намират изключително трудно, тъй като често е твърде опасно да се излиза над земята, за да се търсят продоволствия.
Хуманитарните организации също предупреждават за влошаващите се условия в Източна Гута. Андрей Махечич, говорител на агенцията на ООН за бежанците, коментира пред репортери във вторник, че хиляди цивилни в Източна Гута са "заловени в капан и имат нужда от помощ".
Животът с ограничен достъп до храна и вода е труден, но за Хусам едно от най-трудните неща в приютите е да бъде свидетел на страданието на децата. "Веднъж поисках от едно момиче да ми нарисува нещо, тя нарисува едно мазе с много деца в него", казва той. "Много е мъчително да видим, че таванът на въображението на нашите деца е просто малко, тъмно пространство."
