Офф! Е баш сега ли? Защо точно аз? Не ми дреме, да се оправят. Всички са некадърници. Всичко е нагласено. Всички са к...ви. Всички са пед...си. Аз ако бях...
Защо сме нация от мрънкалници? Сигурно е съвсем просто. Нали на поздрава „Как си?", отговаряш „Горе-долу". Ако кажеш „Чудесно!", може да те вземат за американеещ се пуяк.
Ако отговориш „Зле съм!", ще изглеждаш пълен нещастник. Норма е философският скепсис - „горе-долу". Не си даваш много зор и гледаш по-отвисоко на нещата. Не си амбицар, ама иначе се справяш. Не си уцелил бингото в живота, но не си и лузър. Абе, нормален пич като всички.
Да не случиш на себе си
Там е работата обаче, че хич не си нормален. Още по-малко пък пич. Първо не знаеш кой искаш да си. После пък решаваш, че си искал да си друг. Или че можеш да си в няколко роли едновременно. Но не знаеш какво да правиш, за да се направиш това, което искаш да си. Нито пък имаш воля да си преследваш целите.
Нямаш и реална преценка бива ли те изобщо за това, което искаш да си. Накрая оставаш без всякакви мечти. Без идея за щастие и без борба за щастие. Без реална преценка какво се е получило от теб. Без собствен живян живот - гледаш го недоволно отстрани. И дуднеш ли, дуднеш наоколовръст.
Проблемът не е, че не си се получил по свой образ и подобие. Може да си бил кофти материал, може да е била кофти средата. ОК, глината и атмосферните условия са изпортили скулптурата. Проблемът е, че, изобщо не се напъваш. Че нямаш смелост да смениш радикално перспективата.
И че колкото повече не ти се получава произведението, толкова повече енергия влагаш да рушиш наоколо. Само и само да оправдаеш неуспеха си. Да си задържиш изплъзващия ти се свят с неговата сянка от чужди вини.
Горе-долу живот
И ако до всяко едно мърморещо същество застанат поне още милион и едно, ще настъпи един съвсем горе-долу живот. И ако изчислим непроизведения БВП и пропиляното щастие на глава от населението - резултат от съвкупната дуднеща енергия на поне милион същества, може би ще ни просветне защо сме мърмореща нация.
Като става дума за нация, нещата може пък да са исторически обусловени. Дали не сме мрънкалници заради ориенталското минало? Или заради комунистическото наследство? Или заради повсеместната и всевековна бедност?
Като че ли има пълна приемственост през епохите. По турско превиваш гръб на нивата или в дюкяна, без всякаква идея за личен лайфплан - всичко е задруга. Колективният еснафлък постепенно се разпада на фамилии със зачатъците на капитализма през Възраждането и си станал чорбаджия или безимотен аргатин - с личен лайфплан да си ядеш сам кокошката или попарата.
По царско си станал капиталист-гешефтар или бедняк-Андрешко - с личен лайфплан да изпиеш повече шампанско в кабарето или да укриеш повече житце от бирника. По комунистическо си станал партиен секретар или работник със софийско жителство - с личен лайфплан да пазаруваш с „Волга" от „Кореком" или да крадеш от службата тоалетна хартия за новата си панелка.
По демократическо си ашладисан за обществени поръчки или за бюро в стъклен офис - с личен лайфплан да купуваш фешън на кило от мола или само да се разхождаш по фешъновски там.
Единственият пристан
При всички тия роли обаче все си сам. Успяваш за сметка на другите, или не успяваш, ограждайки се от другите. Бързаш да се напечелиш, без да мислиш за устойчиви натрупвания, или чакаш да оцелееш, без да дръзнеш да изплуваш. И в двата случая единственият пристан на целия ти социален свят е семейството. За него си богат, с него си беден.
Като става дума за семейството, нещата пък може най-сетне да се закотвят. Дали семейството, тази най-малка клетка на обществото (както казваше вулгаро-марксизмът) не е все пак най-добрият от всички възможни светове (както се хилеше Лайбниц) за мрънкащия българин?
Като че ли има пълна приемственост в отчуждението от семейството през поколенията. Може да си се оженил по любов, но тя после е изчезнала и не знаеш как да продължиш. Ама продължаваш, все едно си е същото. Може да си се оженил просто защото така трябва - дошло ти е времето, родата те е натиснала, и караш така, както е прието да я караш в брака. Може да си се оженил по сметка, и си живееш като по имотен договор.
И в трите случая рядко ще ти мине през ум да се развеждаш. Не е голям проблем да преживяваш във фалш, щом поначало той не ти прави особено впечатление. И не е чак такава отговорността ти към децата - просто нямаш въображение, нито сили за нещо ново.
Жена ти по правило е същият десен като теб и двамата с удоволствие хабите енергия да крепите фалша на своя брак. Да се цакате с улики за любовниците си, с единствената цел всеки да си осигури по-голям периметър за паралелен личен живот. И да осмисляте ежедневието си с речитативи за блудкавата манджа, захвърления чорап и неразходеното куче.
Безпомощен самотник
Мрънкащият българин изглeжда е един безпомощен самотник. А нацията от мрънкалници - недирижиран хор от неуверени в себе си и самоуверени, претенциозни и нерешителни, лицемерни и зли, завистливи и некооперативни, самодоволни и нещастни същества.
Добре, че като тотални самотници милионите мрънкалници не могат да обединят разрушителните си енергии. Иначе нацията от мрънкалници отдавна щеше да се е самонадскочила в самоунищожението си. Поне нещо хубаво от всичко онова, в което не можем да се самонадскочим.
P.S. Авторът, като типично българско мрънкало, две седмици пуфтя, дудна и се мота, докато се хване да напише гореизлятото по предложената от редакцията на Webcafe тема.
