За какво са ни синдикатите? За голяма част от българите синдикалните организации изглеждат напълно безсмислени, тъй като в тях членуват основно работещите в публичния сектор.
На практика синдикатите се разглеждат като още една от привилегиите на държавните служители.
Всъщност синдикати има и в много от големите частни компании. Обикновено те са наследени след приватизацията на предприятията и на новия работодател се налага да работи с тях.
Има ли полза обаче от синдикалната дейност в България? Всъщност за какво са необходими синдикатите въобще? Логичният отговор е да пазят правата на работниците. Но тези права са гарантирани от закона и наказателните мерки, предвидени в него.
Синдикатите не са нито съд, нито прокуратура, за да налагат буквата на закона над бизнеса, но пък взимат членски внос.
Изглежда най-голямата им сила е стачката, т.е. да блокират работата на предприятието.
Те постоянно настояват за затягане на регулациите и повишаване на заплатите, като още повече влошават и без това трудната икономическа среда в България.
И не само в България. В разгара на финансовата криза в САЩ, най-големият производител на автомобили в света General Motors фалира, заради непреклонната позиция на синдикатите срещу преструктурирането на компанията.
Синдикатите съществуват, за да защитават интереса на работниците и служителите. Те са колективно представителство, което на теория води до сътрудничество и повишаване на производителността.
Последното е резултат от ролята на синдикатите като гарант за инвестициите в човешки капитал, поддържането на добри условия на труд и справедливо заплащане на работниците.
Синдикатите могат да намаляват и разходите на компаниите с механизми като колективните трудови договори. Така предприемачът не трябва да се договаря с всеки служител поотделно. Вместо него това правят синдикатите.
Освен това те ограничават конфликтните ситуации между работниците и работодателите и по този начин улесняват работата на бизнеса.
Така поне стоят нещата на теория.
Според закона, инициатива за създаване на синдикална организация може да предприеме всеки работник или служител, или група работници и служители в едно предприятие, осъзнали необходимостта от сдружаване с оглед защита на техните права и интереси.
Основната цел и предназначение на тази организация е - защита и представителство на непосредствените трудови и осигурителни права и интереси на нейните членове. Минималният брой на членуващите в една синдикална организация е пет души.
След създаването на синдикална организация тя може да подаде молба за членство в съответния отраслов териториален синдикат на националните структури като КНСБ, КТ "Подкрепа".
Защо теорията и практиката се разминават толкова силно?
Причините са много и голяма част от тях се крият в комунистическото минало на синдикатите, не само в България, но и в САЩ.
В нашата страна обаче наследството на комунизма е доста по-тежко. Хаосът на прехода доведе до сериозни изменения на пазара на труда и в нагласите на работещите.
Няма как да не се забележи, че в много отрасли на икономиката синдикати на практика няма. При това става въпрос най-вече за производства с висока добавена стойност и сравнително големи заплати.
Този феномен е следствие от действието на няколко фактора. На първо място търсенето и предлагането на работна ръка. В тези сектори има дефицит на квалифицирани служители. Ето защо за работещите е по-лесно да договарят добри условия на заплащане и труд и да сменят работодателя. В същото време по-високите заплати водят до по-голяма независимост. Така е навсякъде по света. Ето защо синдикатите в ИТ сектора са рядкост.
Т.е. синдикалната дейност се ограничава по презумпция до тези сектори на пазара на труда, където търсенето на работна ръка е по-ниско от предлагането, защитата на правата на служителите с по-ниска квалификация и по-малки възнаграждения.
В България обаче синдикалната дейност е затруднена и от други фактори.
По времето на комунизма синдикатите бяха част от държавната система за пълна заетост.
Те съществуваха проформа в името на идеологическата концепция за работническа класа. В годините на прехода те продължиха да работят по този начин, реално без да правят нищо в подкрепа на трудещите се.
За това допринася и фактът, че няма отделна регулаторна рамка за синдикалната дейност. Големите синдикати имат ретроградна йерархична структура, останала от комунизма, в която лидерите на местно и национално ниво са на практика несменяеми.
През 90-те години на миналия век синдикалистите бяха насила прогонени от много частни компании в разрез със закона. В същото време синдикатите се превърнаха в удобен лост за преразпределяне на влияние и натиск върху бизнеса, включително и държавните предприятие.
Реално синдикалните структури, както всичко друго в държавата, бяха обсебени от политическите партии.
КТ "Подкрепа" беше синдикатът на СДС, а КНСБ на БСП. Съответно работниците, стачките и ресурсите на синдикалните организации бяха използвани за изпълнение на политически поръчки.
Работниците на практика нямаха никаква полза и защита от синдикатите. И то в период на преход, преструктуриране и да си го кажем честно, разграбване на икономиката, което доведе до затваряне на много предприятия. Ето защо няма нищо учудващо в това, че служителите често се съгласяват да не получават заплатите си с месеци и години, да не бъдат осигурявани, да се трудят при ужасяващи условия, само за да си запазят работата.
Това обаче е лошо за икономиката. Така част от компаниите могат да извличат конкурентно предимство от нарушаване на законите и използването на евтин труд вместо капиталови инвестиции в техника и иновации.
Очевидно липсата на синдикати не е добра за икономиката като цяло, защото част от работниците се нуждаят от допълнителна защита. От друга страна постоянните искания за още социални разходи, повишаване на осигурителните прагове и заплатите, независимо дали икономическите фундаменти подкрепят такива действия, вредят на бизнеса.
Българските синдикати в момента са се превърнали в политически структури, които защитават бедните и онеправданите, а не трудещите се.
Най-важното, заради което съществуват синдикалните организации, е колективното договоряне. Т.е. да притискат бизнеса да се съгласява с държавната политика за осигуровките в отделните отрасли.
Според Кодекса на труда на синдикалните организации са възложени функции по защита на правата на трудещите се и представителство на техните интереси пред държавата и работодателите. В същото време синдикатите са нестопански обединения, които сами избират каква структура да имат и как да изпълнят поставените от закона цели.
Те обаче притежават значителни лостове за влияние, тъй като могат да участват в подготовката на проектите на всички вътрешни правилници и наредби, които се отнасят до трудовите отношения, за което работодателят задължително ги кани.
Също така синдикатите могат да констатират нарушения по трудовото законодателство, да изискват извършването на съвместни проверки от органите на "Главна инспекция по труда", както и да предлагат налагането на административни санкции спрямо бизнеса.
А държавата, общините и работодателите са задължени да създадат условия и да съдействуват на синдикалните организации за осъществяването на тяхната дейност. Те трябва да предоставят безвъзмездно за ползване движими и недвижими имоти, сгради, помещения и други материални условия, необходими за изпълнението на синдикалните функции.
Работодателите пък са длъжни да съдействат на синдикалните представители на работниците и служителите.
Националният и областните съвети за тристранно сътрудничество пък дават на големите (представителни) синдикати възможности за упражняване на политическо влияние, дори по теми, които нямат нищо общо с правата на трудещите се, като външния дълг на държавата, Закона за кредитните институции или Изборния кодекс например.
Както се вижда, синдикалната дейност в България е свързана с много права и малко ограничения. Тя не успява да защитава ефективно правата на трудещите се, но успешно притиска бизнеса, като с повишаването на осигурителните прагове ефективно облагодетелства заетите в икономиката с по-ниски доходи за сметка на тези с по-високи.
Може ли това да се промени?
Да, със законодателни реформи. Вместо бюрократични организации на национално, отраслово или местно ниво, синдикатите трябва да се превърнат в част от работния процес. Те трябва да са обвързани с компаниите, чиито служители защитават, така че да имат за приоритет не просто повишаване на доходите на собствените си членове, а просперитета на работниците в контекста на успеха на предприятието.
Просто синдикатите в България най-сетне трябва да скъсат с наследството на комунизма.
