Когато по-рано тази година журналистът от New York Times Фахрад Маньо е потърсен от негов колега, работещ по Privacy Project на изданието с въпроса дали има интерес да бъде проследена цялата му онлайн активност, Маньо си мисли, че колегата му се шегува. Но не - проектът е сериозен и цели да покаже по какъв начин се събират данните на потребителите онлайн.
Подобно на колоноскопия, подобен проект изисква малко специална подготовка. Журналистът трябва да инсталира на компютъра си версия на браузъра Firefox, създадена от изследователи на защитата на личните данни, за да видят как уеб сайтовете следят данните на потребителите.
В продължение на няколко дни този Invasive Firefox съставя пълен дневник на всички сайтове, които Маньо посещава и проверява всички рекламни тракинг сървъри, които следят сърфирането му, както и всички данни, които те събират.
След това той изпраща всички събрани данни на колегите си в New York Times, които реконструират всичко, което е правил в интернет и всичко, което интернет е събирал за него - една пълна инвазивна картина на дигиталния му живот.
Какво открива този експеримент?
Важната констатация е точно каквато човек би очаквал - всичко, което правите онлайн, се регистрира в изключителни подробности от различните тракери на информация, лишавайки потребителите от каквото и да е лично пространство.
И все пак, въпреки че подобно нещо може да бъде очаквано във времена, в които отвсякъде ти повтарят, че всяка твоя стъпка в интернет се следи, мащабите на цялата тази дейност по проследяване са шокиращо големи.
Дори и кратък престой в интернет, просто за да провериш новините, количеството информация, събрано за действията ти е огромно.
Самият Маньо разказва за конкретен ден от проекта - денличен ден, в който той пише материал за политическата стратегия на Елизабет Уорън, който в се изисква множество търсения в Google, гледане на видеа в YouTube и посещения на новинарски сайтове и сайтове на самите кандидати. В този ден още с пускането на браузъра той бива затрупан от рекламни тракери, които го идентифицират с 19-цифрово число и следят действията му страница по страница, докато обикаля в интернет.
Той установява, че не е нужно дори да посещава някакви съмнителни сайтове или да прави нещо необичайно в интернет, за да задейства тракерите. Просто където и да попадне, той бива следен, а информацията за действията му - складирана и записвана.
Това се случва всеки ден, през цялото време, и единствената причина, поради която го приемаме, е че се случва без нашето изрично знание, в комфортен мрак, за който дори не подозираме. И хората биха се разбунтували, ако знаеха за мащабите на цялата тази реалност.
Къде живеете
Един тракер на Advertising.com например получава точното местоположение като географска ширина и дължина - с точност до около 1 километър. Няколко други тракери са събирали информация къде се намирам, включително град, щат, държава и пощенски код. Те базират тази информация на личния IP адрес на дадения човек, като по този начин това следене става постоянно. Такива компании използват данните, за да таргетират рекламата си, но могат да ги използват също така и за следене на това ка къде се движи човек, за да си изграждат по-детайлна картина на интересите и активността му.
Уиджети или тракери?
Тракинг скриптове като този на Twitter позволяват на сайтовете да добавят полезни функции, като бутони за споделяне. Но скриптовете често изпълняват и функцията на тракери, целящи да отчитат посещения на сайтовете и да изграждат профили на потребителите.
В този случай, Twitter може да използва информацията за тази страница, за да предлага нови последователи или да продава по-таргетирани реклами в платформата си.
Интернет не е правен, за да може да следи хората от сайт на сайт. Това обаче не спира рекламодателите. Те са разработили технологии за споделяне на идентификатори между сайтовете. По този начин се получава една линия от тракери, които споделят помежду си уникалните идентификатори за конкретен потребител, докато той браузва в интернет. От това се възползват редица компании, включително Amazon, Yahoo, Google, както и по-слабоизвестни компании като SpotX и Quantcast.
Отпечатък
Дори когато компаниите нямат идентификатор, за да следят поведението на потребителите, могат да използват сигнали от компютрите и устройствата им, за да отгатнат кои са те в различните сайтове. Така реално тези тракери получават получават повече информация за личния ви компютър, отколкото бихте си представили, че би била полезна. Включително и това какъв е размерът на екрана ви, резолюцията му, какъв браузър ползвате, с каква операционна система сте и т.н.
Политическо проследяване
Сайтовете на кандидатите за президент от Демократическата партия Елизабет Уорън и Пийт Бътигиг също използват агресивно онлайн проследяване. Техните сайтове изпращат данни до Facebook, Twitter, Google, Amazon и около дузина други външни тракери.
Сайтът на Уорън също така изпрати е изпратила координатите на Маньо до Heap Analytics, откъдето обработват данните, за да се види дали живее в щат, в който се провеждат ранни първични избори.
Новинарските сайтове са сред най-агресивните в тракинга
От всички посетени от журналиста сайтове, новинарските сайтове, включително New York Times и Washington Post, имат най-много ресурси за проследяване. Това донякъде се дължи на факта, че тези сайтове показват повече реклами, които зареждат повече ресурси и допълнителни тракери. Но новинарските сайтове често се занимават с повече проследяване в сравнение с други браншове, според изследване от Принстън.
Google, Google навсякъде
Собствените домейни на Google не съдържат толкова много тракери. Същото важи и за Facebook. Но това е така, защото те разполагат повечето от тракерите си на други уеб сайтове. Google присъства на всеки посетен от журналиста сайт, събирайки информация за това къде живее, какво устройство използва, както и всичко, което преглежда.
Истината е, че технологичните компании знаят много повече за вас самите, отколкото дори някои от близките ви хора, наблюдавайки ви от мрака на тази невидима част на интернет, скрита в кодове и скриптове.
И това е реалността, независимо дали ни харесва, или не. Неприкосновеността на личното пространство отдавна е мит.
