Филмовият фестивал в Кан приключи с триумф за спорния британски социалист Кен Лоуч и неговия филм за „малкия човек" - „Аз, Даниел Блейк", но много след като това заглавие бъде забравено, хората ще говорят за „Неоновият демон" на Никълъс Виндинг Рефн. Наситеният с некрофилия, канибализъм, кръв и блясък филм на агента провокатор от Дания остава най-скандалната премиера на Лазурния бряг тази година, придружен от истеричните реакции, псувните срещу екрана и излизанията на зрители от салона. Той се нарежда в авангарда на противоречивите, горещи прожекции в най-елитния, суетен и атрактивен европейски кинопразник.
Кан винаги е бил територия на експериментални, провокативни филми, които поляризират публиката, предизвикват крайни реакции и продуцират грандиозен медиен шум. За щастие, повечето от тези произведения са и добри филми.
Един от най-паметните моменти в цялата история на фестивала е триумфът на шедьовъра на Федерико Фелини „Сладък живот" през 1960-а година.
Болезнено красивата черно-бяла фреска на маестро Фелини за декаданса на висшата класа в Рим разгневява пуританското общество и Католическата църква. „Сладък живот" печели на Фелини „Златна палма", десетки забрани, цензура и смъртни заплахи в множество кътчета на света. Това е един от филмите, които проправиха пътя за свободата на изразяване за филмовите артисти и всичко започна от Кан.
Още следващата година фестивалът препотвърждава реноменото си на домакин на опасното кино с премиера на сюрреалистичното бижу на гениалния Луис Бунюел „Видриана". Филмът е пореден трън в окото на Католическата църква и нейните апологети, които не могат да понесат, че във филма се разказва за сексуалното пробуждане на млада монахиня. И понеже това е Бунюел, консервативната публика получава още няколко прекрасни шамара под формата на сцени с изнасилване и кръвосмешение.
Пародията на Тайната вечеря е капката, която препълва чашата на недоволството и възмущението.
Журито на фестивала награждава скандалния филм с най-престижното си отличие - „Златна палма".
Един режисьор, който много добре познава шума от тракането на седалките в киното, току-що освободени от гневно препускащи към изхода зрители, е канадският майстор Дейвид Кроненбърг, наричан още „Барона на Кръвта" и Dave Deprave. През 1996-а година неговият филм „Катастрофа" предизвиква един от най-големите скандали на фестивала от години.
Творбата на Кроненбърг е британско-канадска екранизация по едноименната книга от 1973-а Дж. Г. Балард и разказва за група от хора, които получават сексуално удовлетворение, гледайки и участвайки в автомобилни инциденти. Те преследват своите травматични оргазми с цената не просто на глоба за превишена скорост, а в постоянна опасност от осакатяване, обезобразяване и смърт.
Сцените с изнасилване и секс с отворени човешки рани идват в повече на голяма част от критиците и довеждат до масово излизане от салона по време на премиерата в Кан. Печалната слава се разпространява като вирус, излиза бързо от пределите на Лазурния бряг и мотивира множество забрани и орязвания на филма в различни страни.
Тогава „Катастрофа" е заклеймен като нихилистична порнографска фантазия на болен ум. Днес към тази „присъда" все пак е добавено напълно заслуженото възхищение от майсторството на Кроненбърг да композира кино, което ще ви изкара извън комфортната ви зона.
Това упражнение е любимо и на Гаспар Ное, който бие рекорда на Кроненбърг по най-много напуснали прожекция в Кан преди края със своето болно влакче на ужасите „Необратимо" от 2002-а.
Над 250 човека си тръгват по време на филма, а някои от тях се нуждаят от медицинска помощ защото им прилошава. Още в началото Ное подлага публиката на сетивен терор с френетично заснети сцени, придружени от нискочестотен звук, който причинява извънреден дискомфорт. „Черешките" на тортата са 15-минутен епизод с анално изнасилване на героинята на Моника Белучи, заснет в един статичен кадър и брутално премазване на череп с пожарогасител в гей-клуб на име „Ректум". Да, това е Гаспар Ное в най-добрата му светлина.
Тръпките на неудобство, които се спускат по гръбнака като армия от милитаризирани мравки са специалитет на друг извратен виртоуз - Ларс Фон Триер. Гнилият гений от Дания е любимият провокатор на Кан. Почти всеки негови филм е показван там, но през 2009-а еротичният хорър „Антихрист" вдъхновява световен скандал. Трир предлага на публиката на Лазурния бряг сексуално проникване в детайл и на каданс, пенис, който еякулира кръв и кулминация, включваща ножици и клитор. Финалът с изгаряне на труп на жена на клада и образи, излязли сякаш от картина на Йеронимус Бош забъркват сместа от възмущение и възхищение, която подпалва фитила на печалната слава на филма.
Тази година Рефн, който също е датчанин, уверено се намести в обувките на Ларс с „Неоновия демон", споменат в началото на текста. Но не и преди да се изгаври със своя колега и сънародник Триер, като му каза, че отдавна е „зад хълма".
Благодарение на такива безскрупулни провокатори с талант за кино в Кан никога не е скучно.
Списъкът никога няма да е пълен, ако не се спомене "Един сръбски филм" (A Serbian Film). Според мене, това е най-отвратителния и скандален филм, който съм гледал. И той е представян в Кан.