"Филмовите фестивали са едно от малкото неща, които запазиха киното живо." Така ирландският режисьор Джим Шеридан обобщава значението на фестивалите в епоха, в която все повече филми напускат големия екран, за да се настанят в домовете ни.
Срещаме го в рамките на фестивала "Синелибри", но разговорът ни за Webcafe.bg бързо излиза извън рамките на конкретното събитие.
За режисьора, познат с филми като "Моят ляв крак", "В името на Отца" и "Боксьорът", киното надхвърля познатото разказване на истории.
То е колективно преживяване, което има нужда от публика, от споделени емоции и от усещането, че заедно с непознати хора преживяваш нещо, което няма как да се повтори по същия начин у дома.
Според Шеридан пандемията ускори процес, който е започнал преди това - оттеглянето на зрителите от големия екран към малкия.
Стрийминг платформите направиха гледането на филми по-лесно и достъпно, но отнеха част от социалното измерение на киното.
"Трудното при гледането вкъщи е, че един човек държи дистанционното. И дори да гледаш филм с приятеля или приятелката си, започва въпросът кой ще контролира стрийминга", казва режисьорът с характерното си чувство за хумор.
Така киното престава да бъде общностно преживяване и се превръща в индивидуално занимание.
Всеки гледа каквото пожелае, когато пожелае, и може да прекъсне по всяко време - за да си направи нещо за пиене, да отговори на телефона или да провери съдържанието на другите канали.
"В киносалона времето минава по различен начин", обяснява той. Там зрителят е част от общо преживяване и е по-малко склонен да се разсейва.
Когато стриймингът диктува правилата
Въпросът не е само как гледаме филмите, а и как се създават те. Според Шеридан промените в разпространението са променили сериозно икономическия модел на киноиндустрията.
В миналото един филм е можел да премине през няколко последователни етапа на разпространение - от кината до DVD, телевизията и кабелните канали. Така продукцията е имала повече възможности да възстанови вложените средства и да донесе приходи.
Днес, по думите му, пазарът е много по-концентриран, а стрийминг платформите са сред основните купувачи на съдържание.
"Няма пари в киното, защото вече няма краен купувач", коментира режисьорът.
Той е скептичен и към идеята, че технологичните компании, които инвестират във филми, непременно разбират спецификата на киното.
"Технологичните гиганти не разбират от кино. Amazon не са филмови дейци. Те са хората, които изпращат кашони. Apple е същото - те са компания за телефони, а киното е малка част от това, което правят", казва Шеридан.
Според него европейският модел също има своите затруднения.
Финансирането чрез международни копродукции изисква съгласуване на интересите на различни държави и партньори, което може да забави процеса и да направи реализацията на един проект значително по-трудна.
На този фон режисьорът не смята, че творците трябва да променят начина, по който разказват истории, за да се приспособят към разсеяната публика или към алгоритмите на платформите.
"Хората са разсеяни - нищо не можеш да направиш по въпроса. А алгоритмите са безсмислица. Просто временна тенденция", обяснява лаконично Шеридан.
Даниъл Дей-Луис и границата между актьора и персонажа
В кариерата си Джим Шеридан е работил няколко пъти с Даниъл Дей-Луис - актьор, чийто метод на подготовка за ролите отдавна е обект на интерес и възхищение.
За режисьора обаче интензивното потапяне в персонажа не е някакъв демоничен процес, нито опит за създаване на излишни затруднения на снимачната площадка. Той го определя като начин актьорът да се опита да разбере човека, когото играе, и да влезе в неговия свят.
"Мисля, че през повечето време той [Дей-Луис} го прави, за да се опита да върви в обувките на човека, когото пресъздава, и да прояви уважение към него. В това има духовен и човешки аспект, а не нещо демонично", обяснява Шеридан.
Първият филм, в който според него тази особеност на работата на Дей-Луис става особено видима, е "Моят ляв крак". За младия тогава режисьор това се оказва и своеобразно предимство.
"Хареса ми факта, че цялото внимание падна върху него, а не върху мен. Успях да се измъкна като режисьор дебютант, без всички да говорят за мен", шегува се Шеридан.
Той не смята, че етикетът "труден актьор" за методичните актьори е донякъде справедлив. Понякога проблемът идва от хора, които се опитват да имитират метода на Дей-Луис, без да разбират какво всъщност стои зад него.
Режисьорът например си спомня за актьор, който отказвал да даде домашния си адрес на екипа, защото бил в образ и не искал останалите да знаят къде живее героят му. Това, разбира се, затруднявало практичната задача някой да го вземе за снимки сутринта
Ще видим ли обединена Ирландия?
Разговорът неизбежно стига и до една от големите политически теми в родината на Шеридан - обединението на Ирландия.
Попитан дали вярва, че това ще се случи в рамките на нашия живот, режисьорът отговаря утвърдително. Но уточнява, че това е по-вероятно да се случи в рамките на живота на по-младото поколение.
"Вероятно. Странно е, че Ирландия все още не е обединена по този начин", казва той.
Шеридан разглежда разделението през историческите пластове на колониализма и противопоставянето между хората, получили земя и власт от външна сила, и онези, които са били изтласкани от собствените си територии.
Прави паралел с конфликта между Израел и Палестина, като подчертава дългата сянка, която подобни исторически разделения хвърлят върху следващите поколения.
В момента режисьорът работи по филм за морски лъвове - проект, който на пръв поглед изглежда далеч от големите политически и исторически теми.
Но докато работи по него, осъзнава, че всъщност разказва история за колониализма и за системите от вярвания, които определят начина, по който хората възприемат света.
Именно тези невидими системи според него определят и какво търси публиката в киното.
Зрителите не влизат в киносалона като празен лист. Те носят със себе си собствените си убеждения, предразсъдъци и представи за света. Затова един и същи филм може да бъде възприет по коренно различен начин от хора с различен политически и културен опит.
До края на разговора с Джим Шеридан става ясно, че той не е човек, който смята киното за обречено,
Напротив - той вярва, че големият екран постепенно си връща публиката. Но бъдещето на седмото изкуство зависи от това дали ще успее да запази магията, която го прави различна от всяко друго съдържание онлайн.
