Древният архетипен образ на „реките от кръв" намира великолепно приложение в палитрата на Стенли Кубрик и неговия хорър шедьовър „Сиянието". Филмът за писател, обладан от демони, и хотел, обитаван от призраци внушава страх основно с психологическо напрежение и бавно наслояване на лудост и заплаха. Но режисьорските фойерверки винаги са били част от визуалния арсенал на Кубрик. Тук той снима празен коридор в разточителния интериор на огромния планински хотел, който на каданс започва да се пълни с кръв. Символ на масова насилствена смърт, тя се излива безпощадно от асансьора и постепенно запълва целия кадър. Гледната точка на камерата и зрителският ракурс са удавени в кръв. Красив, епичен, легендарен момент, който илюстрира огромната сила на качественото кино да комуникира с движещи се картини.
Режисьорът на великия средновековен епос „Ран" Акира Куросава е един от най-легендарните художници на запомнящи се филмови образи. Неговата запазена марка е поставянето на драматични и внушителни дъждовни сцени, а една от прословутите реплики на членове на неговия екип в такива моменти била „Тишина, Императорът снима дъжд!" С кръвта Куросава също се справя безупречно. „Ран" е вдъхновен от „Крал Лир" на Шекспир, а трагедията на аристократичните персонажи идва с хаоса на войната и жаждата за власт, която е едно и също с жаждата за кръв. Бойните полета са потопени в насилие. Куросава използва червеният цвят и в драматургичен план, а една екзекуция със самурайски меч на финала демонстрира майсторството на режисьора по отношение на проливането на кръв и вдъхновява стотици други режисьори да създадат свой подобен момент.
Кървавата кулминация е катарзис за измъчвания от демони Травис Бикъл (Робърт Де Ниро) във великия филм на Мартин Скорсезе „Шофьор на такси". Травис постепенно потъва в лудостта, планира насилието, фантазира някакво свирепо възмездие, пазарува оръжия и се подготвя за съдбовния ден, в който ще отприщи цялата ярост на света върху няколко долнопробни сводника. Е, първата му идея е да убие кандидат за президент на САЩ, но това се проваля и той тръгва да изтреби сексуалните брокери на малолетната Айрис (Джоди Фостър), която е решен да избави от пороците на покварения живот. Травис потапя тъмния бардак в кръв. Финалното насилие е толкова интензивно и добре заснето, че от студиото се стряскат и решават да го изрежат. Скорсезе се побърква от тази перспектива и според легендата дори е бил готов за застреля един от отговорниците за това решение. В крайна сметка намира изход - намалява наситеността на червения цвят на пролятата кръв и всички кадри минават без ножица. А сцените са великолепни дори и с по-бледата кръв.
Братята Коен композират красив контраст между гъстата червена кръв и всеобхватния бял сняг на средния Запад в американския шедьовър „Фарго". Другото зрелищно противопоставяне е между баналната свърхлюбезност на повечето персонажи и чудовищното насилие, което се разгръща около и в техния подреден свят. Братята Коен са отговорни са десетки първокласни сцени с проливане на кръв, но „Фарго" е наистина е нещо специално. Сухият хумор на филма допълнително подсилва ефекта на смразяващите сцени, в които е показана деликатността на човешкото тяло. Черната комедия върви прекрасно с червена кръв. Особено в ръцете на Джоел и Итън Коен.
„Блейд" е най-слабият, или по-скоро - най-малко страхотният филм в тази кървава селекция, но въпреки това съдържа няколко изключителни сцени. Особено легендарен е откриващият епизод, в който нищо неподозиращ мухльо е заведен отзверски качествена мацка на ъндърграунд техно парти. Младежът е учуден, когато забелязва, че преди да влязат в клуба разни хора разкарват замразено месо със съмнителна форма, но желанието за парти приключение притъпява инстинкта за самосъхранение. Вече влязъл вътре, той е на седмото небе - стотици хора в оргията на електронния танц. Но точно на най-маниашкия бийт от тавана започва да шурти червена течност. Истинска кървава баня, предназначена за посетителите, които до един са вампири. Освен нашият човек. Който е смразен от страх също като много хора, които гледат сцената за пръв път.
Почти всички филми на Куентин Тарантино заслужават да влязат в подобен списък, но все пак „Убий Бил" е най-екстравагантното му обяснение в любов към проливането на кръв. Фетишът му към кръвта е съизмерим със страстта му по дамски ходила, ретро стилове и кадри от гледната точка на отворен багажник. „Убий Бил" е мащабна приказка за отмъщение, разделена на два филма и изпъстрена с референции към жанрове и заглавия. Пътят на Булката (Ума Търман) към възмездието минава през планини от трупове и реки от кръв. Тук Тарантино предлага някои от най-иновативните кръвопускащи и кръвоплискащи моменти в цялата история на киното.
Мел Гибсън е друг вдъхновен киносадист, доказал своя траен ангажимент към натуралистичното насилие в „Смело сърце" и „Страстите Христови". В тази селекция обаче включваме най-качествения му филм - „Апокалипто". Това е приключение, което действа като инжекция с адреналин. Борбата на оцеляване на Ягуарова лапа (Руди Янгблъд) сред хаоса на загниващата империя на маите е вълнуваща и вдъхновяваща. Гибсън потапя сетивата в бруталната реалност на епохата - ритуалните жертвоприношения са спектакъл за масите. Той ни предлага кадри от гледната точка на прясно отсечена глава, която се търкаля по стълбите на имперския храм. Режисьорът насища въздуха с кръв по време на епичната финална битка между Ягуарова лапа и един от най-садистичните индианци на континента. „Апокалипто" е кървава красота.
