Вече не ходя на кино. Съвременното кино ми е скучно. Страшно скучно.
Не става дума за криза на възрастта, а и онзи вирус „преди всичко беше по-хубаво, а сега всичко е тъпо" все още не ме е поразил (надявам се). Продължавам да играя компютърни игри, чета комикси, чиито заглавия трудно схващам, смея се на The Simpsons и на анимациите на Текс Ейвъри.
Отказът ми от съвременното кино има многобройни причини. На първо място - заради онзи негласен консенсус, който е завладял киното: за да продават повече билети, филмите преливат от баналности, леки сюжети и средношколски хумор.
Малко са филмите, в които се срещат комплексни и увлекателни персонажи. Отначало Тарантино умееше да ги прави, но след това започне да произвежда ленти, чиято безвкусица чупи рекорди (достатъчно е да гледате Inglorious Bastards). Братята Коен са сред малкото, които разработват едновременно сценариите, персонажите и атмосферата във филмите си и всеки път успяват да ни трогнат. В сравнение с киното дори сериалите са много по-амбициозни и антиконформистки (Breaking Bad, Better Call Saul, Sopranos, True Detective, Game of Тhrones...).
На второ място, поведението на зрителите в кино-салоните е чисто и просто изпитание за нервната система. Те се чувстват като у дома си, като пред телевизора. В момента, в който загубят интерес към филма, започват да си приказват, да дъвчат пуканки и да си гледат телефоните...
И накрая - което за мен е най-сериозната причина - спрях да ходя на кино заради постните сценарии и масивната злоупотреба със специални ефекти, които прикриват интелектуалната оскъдица, поразила кино-индустрията. Колкото по-слаб е сценарият, толкова повече ефекти се блъскат.
Вижте Avatar, Titanic (заслуга на Джеймс Камерън) или филмите на Люк Бесон и особено прочутата му „Люси" или „Петият елемент". Не искам да отварям дума за новата тенденция да се правят Biopic-филми (Biography Pictures), които са еквивалентът на фаст-фууд индустрията в кино-вариант („Желязната лейди, „Речта на краля", или „Американски снайпер").
Колкото до френското кино - постиженията му стават все по-малко и по-малко. Въпреки някои изненади - „Семейство Белие", (La famille Bélier, 2014), „Невероятната съдба на Амели Пулен" (2001), „Безумна сватба" ( Qu'est ce que j'ai fait au bon dieu, 2014), ZonZon (1998), Пророк (Un Prophète, 2009), поредицата Oss 117, Малки невинни тайни (Les Petits Mouchoirs, 2010).
Френското кино буксува на място заради натрапчивата идея, че трябва да отразява колкото може повече ежедневния живот (все пак трябва да признаем, че преди няколко години имаше период на проблясък). До такава степен, че се наемат всевъзможни актьори и актриси - без харизма, без глас, без техника - за да са „адски истински".
Пълна досада. Не казвам, че не могат да се намерят добри актьори без специално образование, но те са по-скоро изключение, а не правило.
За щастие, все пак съществуват няколко истински шедьоври, създадени от френски кинематографи. И признавам, че не беше лесно да избера 10-те най-добри заглавия сред тях.
По какъв критерий да ги подбера? Техниката? Актьорското майсторство? Сценария? Защо този, а не онзи?
Затова реших да сложа приоритет на две неща: историята и диалозите. Хубавата история не остарява никога. Колкото до диалозите, трябва да са написани добре и изиграни от добри актьори.
Случвало ми се е да харесам филми, които не са особени шедьоври, но са се сдобили с култов статут, а и прекрасно илюстрират Франция през даден период.
Такива са например Les Bronzés, 1978, „Дядо Коледа е боклук" (Le père Noël est une ordure, 1982), „Дантон" (Danton, 1983), „Завръщането на Мартин Гер" (Le retour de Martin Guerre, 1982), "Доносник" (Le doulos, 1962), „Призраците на шапкаря" (Les fantômes du chapelier, 1982), „Ваканцията на г-н Юло" (Les vacances de Monsieur Hulot, 1953).
Но за тях - друг път. Сега ви предлагам моята колекция от 10 френски филма, които не трябва да пропускате (вижте галерията).
