Когато днес чуете името на Том Круз, вероятно първата ви асоциация не е с актьорската му игра.
По-вероятно е да си представите как тича по покриви, виси от самолет, кара мотор към ръба на пропаст или измисля нов начин да рискува живота си в името на киното.
Затова около "Дигър", новия филм на Алехандро Иняриту, лесно се оформи разказът за "завръщането на Том Круз към сериозното актьорство". Той самият допълни този образ, като определи ролята като една от най-трудните в кариерата си.
Това обаче не означава, че в последния му филм ще видим най-доброто му изпълнение.
Трейлъра гледайте тук:
"Дигър" напомня колко добър може да бъде Круз, когато някой го извади от механиката на "Мисията невъзможна" и му позволи да бъде неприятен, смешен, суетен и нелеп.
Но в кариера, в която вече съществуват "Магнолия", "Роден на четвърти юли", "Широко затворени очи" и "Съучастникът", определението "ролята на живота му" звучи по-скоро като част от рекламата около филма, отколкото като окончателна оценка.
Във филма на Иняриту Круз влиза в ролята на Дигър Рокуел - човек с огромно влияние, огромно самочувствие и почти никакъв талант или капацитет, които да оправдаят и двете. С други думи, той е ефектът на Дънинг-Крюгер от плът и кръв.
За такъв човек, поставен на позицията, на която се намира, е въпрос на време да предизвика глобална катастрофа и героят на Круз не разочарова очакванията. Заради неговото нехайство и некомпетентност светът е изправен пред бедствие, което налага мобилизация от най-високо ниво - намесата на американския президент.
Държавният глава обаче има сериозни здравословни проблеми, които го тревожат достатъчно, за да започне да се оглежда на кого от приближените си да прехвърли топката.
Иняриту използва тази идея (може би вдъхновена от живия живот, може би не) за да направи сатира за властта, парите и екологията, но най-вече за самозаблудата, при която човек отказва да приеме, че самият той е проблемът.
Дигър може да вреди, може да оставя разруха след себе си, но собственото му обяснение за света винаги го поставя в центъра като най-нужния човек в стаята.
В тази посока новият филм на Иняриту работи най-добре.
Сатирата в диалозите е остра, а голяма част от хумора идва от контраста между представата на Дигър за самия себе си и начина, по който го възприемат останалите.
Когато оставя тази пропаст да говори сама, "Дигър" е най-забавен, защото зад карикатурата лесно разпознавате познати механизми на власт и самосъхранение.
Същото важи и за общото послание.
Иняриту използва Дигър като образ на човешката способност да прехвърля отговорността, да оправдава собствената си алчност и да превръща всяка катастрофа в поредната история за себе си.
В този смисъл ясно се долавя и връзката с "Бърдмен" - може би най-добрия филм на мексиканския режисьор.
И двата филма се интересуват докъде може да стигне мъжкото его, когато човек вече не може да поддържа образа, който сам е създал.
В "Бърдмен" това работеше и на ниво персонаж, и на ниво актьор. Майкъл Кийтън играеше звезда, белязана от ролята на супергерой, докато след самия него още вървеше сянката на Батман. Филмът използваше тази връзка, без да има нужда да я обяснява.
С Том Круз Иняриту прави подобен ход, но тръгва от друга митология - тази на публичния образ на актьора.
През последните години около Круз се е изградила представата за една от последните холивудски звезди - човекът, който винаги контролира ситуацията на снимачната площадка, винаги намира решение и накрая спасява всички.
Иняриту обръща всичко това срещу него, а Круз с впечатляваща отдаденост се надсмива над собствения си публичен образ. Лесно е да се види защо пиар кампанията на "Дигър" се върти около разказа, че точно това изпълнение може да му донесе първия състезателен "Оскар" за актьорска роля.
Би било перфектната кулминация на пребогатата му кариера, но лично аз не бих определила "Дигър" като върха на неговата игра.
Ролята му е повече резултат от физическа трансформация - грим, прическа и костюм - отколкото от емоционална дълбочина.
Круз обаче е сред силните страни на филма, наред с темата и диалозите. И "Дигър" би бил достоен наследник на "Бърдмен", ако сцените бяха по-стегнати, а напрежението - по-осезаемо.
Иняриту е разтеглил ненужно сюжета, което прави филма по-муден, по-дълъг и по-труден за следене.
"Дигър" има добра идея, добри реплики и актьор, който очевидно се забавлява с образа си. Това, което му липсва, е усещането кога една сцена вече е казала достатъчно.
Иняриту по презумпция има какво да каже за проблемите на света, но този път се задържа върху тезите си повече, отколкото филмът може да понесе.
Затова "Дигър" остава добър филм с ясна идея и силни моменти, но не и големият удар, за който очевидно е замислен.
ОЦЕНКАТА ЗА "ДИГЪР": 3 от 5 кафенца
Филмът излиза по кината на 2 октомври.
