Сигурна съм, че всеки рецензент на филми все някога е стигал до тази морална дилема: да освирка една видимо слаба продукция или да си затвори очите за пропуските в сценарно, режисьорско и каквото се сетите друго естество само защото историята е написана по действителни разкази на група малтретирани жени.
За филма на Мария Шрейдър "Нейната дума" (She Said), колкото и трогателна и изпълнена с несправедливост да е наративната линия, ще трябва да мина към страната на отрицателните впечатления.
Режисьорската е превърнала разследването, което изправи целия свят на крака и промени холивудската индустрия из основи, в скучно и делово репортерстване без интрига, герой или събитие, които да разпалят зрителския интерес.
Все пак основната задача на филмите е да развълнуват аудиторията, било и то с всеизвестна история, взета назаем от медиите. Че не е хубаво да се изнасилва го знаем и сами.
Във филма си обаче Шрейдър е решила, че задължително и многократно трябва да натърти на акцента колко лошо нещо е сексуалният тормоз. И така е задала един ярко проповеден тон на "Нейната дума".
Лентата не е трилър, в нея няма никакво напрежение. Не е и мистерия, защото всички знаем как започва и как завършва тази история.
Изхождайки от журналистическия материал на репортерите от "Ню Йорк Таймс" - Меган Туи (Кери Мълиган) и Джоди Кантор (Зоуи Казан), "Нейната дума" представя разобличаването на Харви Уайнстийн като системен насилник.
Разследването на двете журналистки започва с обвиненията към кандидата за президент на САЩ Доналд Тръмп. Редица жени твърдят, че са жертва на неуместното му поведение и когато "Ню Йорк Таймс" публикува този материал, в американското общество се развихря шумен дебат за злоупотребите на работното място.
От вестника са решени да поддържат тази вълна възможно най-дълго и възлагат на репортерите си да дълбаят за нови случаи на сексуален тормоз, в които е намесено неравностойно разпределение на властовите позиции.
Тук се появява и Джоди Кантор, която е стигнала до няколко свидетелства на жени, споделили, че са малтретирани от Харви Уайнстийн. На четири очи травмираните бивши служителки на филмовото студио Miramax разказват, че са били поканени от магната в хотелска стая и смятайки, че това е делова среща, са отишли.
Всяка една от тях твърди, че Уайнстийн е поискал масаж, след който си свалял дрехите и започвал да мастурбира.
Журналистическият нюх на Кантор ѝ подсказва, че повтарящият се сценарий на събитията едва ли е измислица, но не може да пише за него, понеже никоя от жертвите не иска публично да отправи обвиненията си.
Удряйки на камък всеки път, когато се опита да убеди някоя от жените да говори открито за злоупотребата, Джоди Кантор се свързва с колежката си Меган Туи - наскоро родила първото си дете и изправена пред следродилна депресия.
Туи е сред журналистите, работели по разследването срещу Тръмп. Тя е тази, която е насърчила жените да разкрият имената си в статията, верифицирайки по този начин материала на "Ню Йорк Таймс".
С нейната подкрепа увереността на Кантор, че записките ѝ ще стигнат до печат, нараства.
Но парадоксално на наслоеното очакване, присъединяването на Меган Туи към проучването на слуховете за Уайнстийн елиминира динамиката на филма. Темпото става равно, тривиално и лишено от най-съществения момент за подобен род филми - кулминацията.
"Нейната дума" не стига до задоволителна ключова развръзка след проточеното събиране на доказателства от екранните Джоди Кантор и Меган Туи. Двете се срещат с жени, разговарят, записват разговорите и се връщат в офиса, където ядат ябълки пред компютрите.
Бомбата след продължителното документиране така и не е хвърлена, защото експлозията ще изисква намесата на Харви Уайнстийн, а той е нежелано присъствие в историята. Нищо че заема огромна част във всеки ход от нея.
В "Нейната дума" чудовищният сексуален хищник е в ролята на призрак. Говори се за него, поддържа се страхът от него и се прави дисекция на поведението му, но до челен сблъсък с холивудския магнат не се стига.
С прясното #MeToo, в което живеем, е ясно защо Мария Шрейдър е решила да отнеме думата на Уайнстийн и да заглуши защитата на адвокатите му с музика. Но от гледна точка на сценария, събирането на информация, без да се стигне до пряка конфронтация, е слабост в разказа.
Какви са залозите тогава, ще попитате? Двете журналистки се състезават с Ронан Фароу, който работи по същите свидетелства за Уайнстийн и има вероятност да публикува сензацията в The New Yorker преди тях.
Вероятно характерът на журналистическата работа е страшно отегчаващ, погледнат отстрани, щом една толкова банална надпревара може да се използва като източник на съспенс.
Още със "Спотлайт" през 2015 г. се доказа, че филмите за журналисти не са лъжица за всяка уста.
В тях има много рутина, много формалности и много потенциал да приспиват хората. А когато сложите и една дезинфекцирана от неудобни моменти история, остава да разчитате, че моралът на публиката ще натежи пред усета им за добро кино.
"Нейната дума" тръгва по кината от 9 декември.
