Миналото лято беше Blurred Lines, това лято беше Fancy, тези дни е Blank Space на Тейлър Суифт. Всяка година се появява нова песен, която всички мразим, преди от някакъв момент нататък да заобичаме.
Няма нищо изненадващо в причината за това: просто ни промиват мозъците да харесваме тези песни. Изследванията отдавна показват, че постоянното въртене на дадена песен по всякакви канали е най-сигурният начин тя да бъде масово харесвана - много по-сигурен от опитите да бъде написана песен, която отговаря на вкуса на публиката.
Конкретно можем да вземем проучване от 2011 г., използващо функционален магнитен резонанс, което показва, че емоционалните центрове на мозъка (включително тези за удовлетворение и награда) са по-активни, когато хората слушат вече познати им песни. Те са по-активни дори в сравнение със случаите, когато хората чуват непознати песни, вписващи се далеч по-добре в музикалните им предпочитания.
Затова след дузина недоброволни слушания, много от нас ще открият, че са променили мнението си за дадена песен - и в крайна сметка с неудобство ще признаят, че Dark Horse на Кейти Пери може би не е чак толкова ужасна.
Решаваща роля все още има радиото
Майк Ругнета от американския телевизионен канал Idea Channel определя този феномен като музикална версия на стокхолмския синдром, при който жертвата на отвличане се влюбва в похитителя си.
И докато повечето хора все още вярват, че чуват навсякъде дадена песен, защото тя е популярна, истината е точно обратната - песента е популярна, защото ни я пускат навсякъде. Естествено, музикалните компании нямат право да плащат на радиата директно, за да им пускат определени песни, но това не означава, че не го правят.
Практиката се нарича payola, стара е колкото самия музикален бизнес и се случва и днес, макар и по не толкова очевиден начин, колкото през 60-те например. Сега лейбълите плащат на независими промоутъри да „поощряват" радиата да пускат дадени изпълнители, създават се и цели специални програми и инициативи, гарантиращи, че определен сингъл ще бъде въртян достатъчно често в ефира.
Например Fancy на Иги Азалия имаше шанса да бъде част от нова инициатива на Clear Channel Radio - най-голямата радиомрежа в Щатите. В тази инициатива, подпомагаща изгряващите изпълнители, програмните директори от цялата страна гласуват измежду набор от песни и парчето победител получава шанс да бъде пускано минимум по 150 пъти във всяко от радиата на Clear Channel в период около шест седмици.
И ако се питате кой все още слуша радио в днешно време, отговорът е „Почти всички". По-конкретно, според гиганта в маркетинговите и медийни проучвания Nielsen, 92% от американците над 12 г. редовно го правят. Затова радиото си остава основният канал, по който могат да бъдат лансирани нови изпълнители.
Тези досадни рефрени
Е, нима след 150 слушания песен като Fancy няма да се забие дълбоко в главата ви? А изглежда хората лесно могат да объркат какво значи да разпознаваш една песен, да можеш да я запееш, и наистина да я харесваш. Един рефрен, който неохотно си тананикаш цял ден, може плашещо лесно да се превърне от досаден в любим - и как иначе да си обясним популярността на хитове като I Gotta Feeling на Black Eyed Peas?
Науката доказва, че и други фактори допринасят. Контекстът, в който слушаме песента често е не по-малко важен, а ако я слушаме много пъти, имаме и повече възможности да си създадем позитивни асоциации. Ако някой чува хита на Ариана Гранде Problem при всяко излизане с приятелите си, ще започне да свързва песента с хубави емоции, независимо дали въобще се е заслушвал в текста й. Логично, синглите, с които индустрията ни замерва, имат неизмеримо по-голям шанс да ни станат любими от тези, които просто нямат голямата машина зад себе си.
А и в крайна сметка, ние нямаме чак толкова добра представа защо харесваме нещата, които харесваме. Имаме си предостатъчно всеобщи „слабости" и заради тях не е трудно на музикалния бизнес да ни спечели като аудитория за изпълнители, които е решил да промотира. Щом веднъж се увлечем по тези артисти, трудно ще се откажем от тях, а индустрията знае това и ни манипулира непрекъснато.
И ако ви се струва, че откриваме топлата вода, може би просто трябва да си признаем, че си търсим алиби, задето сме се увлекли по още някоя откровено неприятна песен. Но при цялата си слабост към поредния сезонен хит, имаме и утехата, че той ще си получи заслужения хейт - както се получава с Иги Азалия и нейното трудно поносимо творчество.
