След като предния път най-срамно пропуснахме Dire Straits, сега няма как да ги подминем. Големият дебат тук беше между Money For Nothing и Sultans Of Love, но все пак резкият, насечен звук от китарата на Марк Нопфлър тук надделя.
Макар и днес малко позабравена, групата има сериозен принос за развитието на рок музиката като цяло. А хващащата мелодия на култовото им парче (Don't Fear) The Reaper е сред най-разпознавамите и до днес.
Нежната тъга, носеща се от китарата на Кери Ливгрен в това парче, може да просълзи и камък, правейки Dust In The Wind една от най-рапознаваемите рок балади въобще.
Режещият звук, който Тревър Рабин изважда от Fender тук произвежда едно от най-известните парчета на английската прогресиф група.
Една от най-емблематичните песни, не само за соловата банда на Рони Джеймс Дио, но и за целия хард рок, Holy Diver притежава запомнящ се и надъхващ китарен риф, който те кара да клатиш глава в такт.
Вярно, в предната класация Deep Purple пак присъстваха, но истината е, че когато говорим за рифове Mistreated е шедьовър, който просто трябва да бъде отбелязан. Евала Ричи, машала Блекмор! Темата започва като соло в началото на песента, но след това служи като основа, върху която да върви цялото парче.
Каквото и да говорим, Ранди Роудс е сред най-големите и най-добрите китаристи за времето си, а Crazy Train прекрасен пример за това. Песента е емблематична за самия хеви метъл като цяло.
Старата ирландска народна песен преминава в забележително рок парче, на което може да се припява и танцува, благодарение на Thin Lizzy. А интерпретацията на основната мелодия, която бандата дава, се превръща в един изключително забавен, закачлив и силно разпознаваем китарен риф. Едва след това ще дойдат Metallica с техния кавър, който само да затвърди славата на Whiskey In The Jar.
Тази песен си крещи "Рокенрол" още от първите удари с перцето по струните. Този дух се въплъщава и в основния риф на китарата.
Дейв "Едж" Евънс безспорно е добър, но доста подценяван китарист. Основната мелодия на Where The Streets Have No Name с тази почти писклива китара само доказва качествата му като музикант.
Едно страхотно парче от времето преди Стинг да се отдаде на солова кариера и на тантра занимания с жена си. А запомнящият се риф на Message In A Bottle е идеален, ако искате да се упражнявате на Guitar Hero (или на истинска китара - всеки според желанията си).
Foo Fighters са от онези групи, които успяха да хванат еволюцията в звученето на рока от края на 90-те и началото на новия век и да го моделират. Този нов дух на музиката се усеща ясно в Learn To Fly и основната мелодия на парчето.
Краят на 80-те и началото на 90-те - времето на лошите момчета с дългите бухнали коси, които тренират синхронно шмъркане. Именно в тази среда обаче се раждат и някои от най-дивите парчета за времето си. Този неуморен дух и дива агресия се улавя и в Youth Gone Wild на Skid Row. Тук китарите са резки, насечени и с много дисторшън.
При Alice In Chains нещата винаги ще се делят на "Преди" и "След" смъртта на Лейн Стейли. Енигматичният вокалист на сиатълската група наистина придаваше едно колкото болно, толкова и магичско звучене. Идването на Уилям Дювал обаче възроди групата и доведе до създаването на някои страхотни песни. Такава е и Check My Brain, която започва с изключително отличим риф, който е един от най-добрите за цялата история на групата. Тук, разбира се, можехме и да сложим Man In The Box, но китарите в Check My Brain наистина се забиват в главата ти (по един агресивен, но хубав начин).
Като сме на сиатълска вълна, няма как да пропуснем и друг член на "Голямата четворка" - Pearl Jam. Макар при тях най-разпознаваемият елемент винаги да е бил гласът на Еди Ведър, китарите на Стоун Госард също заслужават да бъдат отбелязани, особено в Alive и нейния запомнящ се основен риф.
Безспорно една от най-добрите акустични рок балади на 90-те. Комбинацията между високия, спокоен глас на Гаро Шърон и нежната мелодия от китарата на Нуно Бетанкур, прави парчето толкова любимо.
Първият сингъл на американската група остава и до днес сред най-добрите неща, които са правили. Парчето по един изключително свеж и енергичен начин възпява параноичните помисли на един мъж, че приятелката му му изневерява с друг мъж. Голяма част от тази енергия идва обаче от основната китарна мелодия, която те хваща още от самото начало и резонира с настроението ти, независимо дали си тъжен, ядосан, щастлив или нещо друго.
Този специфичен грууви звук, с който The Black Keys са типични, може да се разпознае винаги. И макар I Got My да не е точно най-известната им песен, именно тук това си личи най-добре.
Каквото и да си говорим, Ерик Клептън си е Ерик Клептън. Едва ли някой ще спори, че рифът на тази псиеделична класика от края на 60-те си заслужава мястото тук. Повтарящ се през почти цялото парче, той съвсем спокойно може да ти се забие в главата и да остане там с дни.
Правим рязко връщане назад към края на 60-те и едно от най-емблематичните парчета за този период - Fortunate Son, чийто китари няма как да бъдат сбъркани.
Каквото и да се каже за Джо Сатриани като китарист, все би било малко. Ако въобще някъде има Guitar Heros, то той ще е един от тях. За разлика от колегите си Стийв Вай и Ингви Малмстийн, които залагат предимно на солата, Сатриани може да произвежда и доста добри рифове. Пример за това е I Just Wanna Rock.
Metallica бяха и в преднишния ни лист, но Seek And Destroy си заслужава мястото тук. Както много други, разбира се, но все пак се спряхме на нея. Приятно слушане!
