Понякога се налага една група да смени водещия си певец, дори той да изглежда напълно незаменим.
Съществуват достатъчно причини някои от най-великите вокалисти в историята да се разделят със своя състав временно или завинаги. Не са малко и случаите, в които тяхна внезапна и трагична смърт потапя феновете им в скръб, докато бандата им изпада в безтегловност.
Загубата на фронтмена може и да означава край на групата, което в някои случаи даже е за добро.
Но когато останалите музиканти искат да продължат, те са изправени пред тежката задача да набележат и привлекат достоен заместник.
И макар че някои постигат успех в това начинание, други отчайващо се провалят.
А част от заместниците остават в историята като най-несполучливите наследници на велики певци.
Новото начало на Linkin Park с Емили Армстронг на вокалите разпали вечния дебат за това кой е достоен и кой не да поеме щафетата от безспорни величия като Честър Бенингтън.
Тепърва ще разберем доколко успешно ще бъде начинанието на американската група с новата им певица.
Но в следните девет случая групите определено взеха неправилния човек и демонстрираха рисковете, свързани с избора на нов вокалист.
Роби Кригър и Рей Манзарек (The Doors)
Джим Морисън попада в графата на вокалистите, които няма как да бъдат пълноценно заменени.
Затова след смъртта му през 1971 г., най-разумният вариант пред The Doors е да сложат край на дейността си. Но те се намират в твърде успешен период, за да се примирят със ситуацията.
Така китаристът Роби Кригър, кийбордистът Рей Манзарек и барабанистът Джон Денсмор създават още два албума на The Doors, в които не е взет нов певец, а Кригър и Манзарек си поделят водещите вокали.
Нещата очаквано не се получават и след две години The Doors приключват.
Години по-късно те се събират за отделни концерти с различни гостуващи вокалисти, а Кригър и Манзарек не се отказват и даже основават The Doors of the 21st Century с един от въпросните певци - Иън Астбъри.
Сред противниците на идеята е барабанистът Денсмор, а наследниците на Джим Морисън също са против името The Doors да бъде използвано за новия проект. Затова Манзарек и Кригър продължават като Riders on the Storm и Manzarek-Krieger, като поддържат дейност до смъртта на кийбордиста.
Рипър Оуенс (Judas Priest, Iced Earth)
Историята как преданият фен на Judas става техен фронтмен е изключително романтична и вдъхновяваща - но в крайна сметка не води до добри резултати.
Тим "Рипър" Оуенс е фронтмен на трибют група на Judas Priest, когато е взет от самите метъл легенди на мястото на напусналия Роб Халфорд.
И макар че Оуенс е добър певец, той не притежава тежестта на фигура като Халфорд.
По-късно повтаря упражнението в Iced Earth, където пък заменя Мат Барлоу. Но феновете и на двете групи са повече от доволни, когато Халфорд и Барлоу се завръщат по местата си, а Оуенс става част от миналото.
Блейз Бейли (Iron Maiden)
Когато Брус Дикинсън напуска Maiden в началото на 90-те, емблемите на британския хеви метъл са принудени да търсят друг човек с толкова мощен глас и толкова знаково присъствие.
Задачата е меко казано трудна, а изборът на Блейз Бейли се оказва отчайващо грешен.
Певецът на Wolfsbane издава два албума с Maiden, които са приети с разочарование, а липсата на емоционален заряд в неговите изпълнения вреди сериозно на бандата.
Разликата става още по-очевидна, когато Дикинсън се завръща през 1999-а и започва да пее по турнетата песни от ерата на Бейли.
Гари Чероне (Van Halen)
Великата група свързваме преди всичко с китариста Еди Ван Хален, но и с гласа на Дейвид Лий Рот.
Не всички харесват заместника на Дейвид - Сами Хагър, но е факт, че и с него Van Halen съумяват да продължат успешния си път.
Третият им избор за певец обаче е категорична катастрофа. И отново в случая не можем да твърдим, че Гари Чероне от Extreme е лош певец. Просто той няма нищо от аурата на миналите двама и не произвежда нищо запомнящо се в краткия си период във Van Halen.
На Чероне никак не помага и фактът, че единственият албум с него, Van Halen III, е тотален провал и си остава най-злополучният в историята на състава.
Фиаското води до дълга творческа пауза, но Van Halen се завръщат във форма, когато Дейвид Лий Рот отново поема функциите на фронтмен и изданието A Different Kind of Truth (2012) завършва достойно дискографията на Еди и компания.
Дан Нелсън (Anthrax)
Гласът на една от най-големите траш метъл формации е този на Джоуи Беладона, макар че групата прекарва известен период и с неговия заместник Джон Буш.
През 2007 г. обаче Anthrax се оказват без фронтмен и поемат риск с непознатия Дан Нелсън, взет от метъл сцената на Чикаго.
Те взимат новака на турне и дори записват албум с него. Случилото се после остава мистерия. В един момент Anthrax излизат с официално съобщение, че Нелсън е напуснал поради заболяване.
Самият Дан обаче категорично отрича това и твърди, че съобщението е излязло без негово знание, докато той е бил готов да си върши работата.
Така или иначе, Беладона се завръща и презаписва вокалите на новия албум, докато записите на песните с участието на Нелсън така и не стигат до публиката.
И до днес Джоуи Беладона остава част от Anthrax като най-подходящия глас за бандата.
Джо Лин Търнър (Deep Purple)
Тук стигаме до група, за която всякакви промени в състава (освен на барабаниста Иън Пейс) са съвсем обичайни през годините и вокалистите също се сменят неведнъж.
Свързваме Purple с гласовете на Иън Пейс, Дейвид Ковърдейл и Глен Хюз, които са доказани величия, но с Джо Лин Търнър нещата не сработват толкова добре.
В краткия си период с Purple, американецът записва само един албум Slaves and Masters, който далеч не се превръща в класика.
Гилън се завръща вместо него през 1992 г. и оттогава досега успешно предвожда Deep Purple.
За Джо Лин Търнър остават по-успешните периоди с Rainbow, Ингви Малмстийн и още доста други състави.
Рей Уилсън (Genesis)
Групите би трябвало да са повече от щастливи и с един велик вокалист в редиците си, но Genesis могат да се похвалят с цели двама.
Първият е Питър Гейбриъл, но когато той напуска, барабанистът Фил Колинс поема ролята на водещ певец и се превръща в легенда. Самите Genesis пък променят стила си и от експериментално прогресив звучене преминават към доста по-комерсиална рок музика.
Проблемът идва, когато и Колинс напуска.
Наследникът му Рей Уилсън пристига от шотландската гръндж група Stiltskin, но е твърде неподходящ и участва само в един албум - който е толкова отчайващ, че кара групата да прекрати дейността си.
Genesis се съживяват едва когато заформят обединяващите си турнета с безапелационния Фил Колинс начело.
Джон Кораби (Motley Crue)
Винс Нийл е интегрална част от суровото звучене на Motley Crue и значимостта му си проличава още повече, когато напуска за няколко години в началото на 90-те.
Пристигналият на негово място Джон Кораби получава куп критики от феновете и музикалните критици - а единственият албум с него е неуспешен експеримент за смесване на актуалното гръндж звучене с типичния за Motley Crue осемдесетарски стил.
Ясно е, че за Кораби няма бъдеще в бандата, а със завръщането на Винс Нийл нещата отново потръгват.
Пол Роджърс (Queen)
Нищо против Роджърс, но да замениш Фреди Меркюри е просто невъзможно и на практика си обречен от самото начало.
Иначе Пол Роджърс се доказва като стойностен изпълнител в Bad Company и още няколко успешни рок банди. Със сигурност мнозина щяха да се справят далеч по-зле от него в Queen.
Но излизайки да пее вечните хитове на групата, той просто не притежава необходимата харизма и не завладява сцената така, както само Фреди умее да го прави.
Според някои фенове, вариантът на Queen с Адам Ламбърт е по-успешен, други обаче категорично отхвърлят и него.
