Eкспериментът с парламентаризма не е успешен

Докато протестите вървят към своята трета седмица, вече все по-ясно се чуват призивите за дълбок "ремонт" на системата, която управлява България.

По-долу предлагаме мнението на историка Александър Кертин по един фундаментален въпрос - дали парламентът заслужава да има толкова власт, с колкото разполага в момента.

Омагьосан ли е българският ум, че не може - или не иска - да се ползва от своя и от чуждия политически опит? Какъв е българският опит с парламентаризма?

В Учредителното събрание, възстановило в Търново българската държавност, е приета най-демократичната конституция в Eвропа по времето на своето създаване, според авторитетното мнение на проф. Любомир Владикин. Но най-важният момент в нея - този за сената - е приет със скандал, при липса на кворум.

Ще цитирам само един момент от описанието, което дава Д.Маринов на тези събития, защото те не са просто исторически. Те са емблематични за българския парламентаризъм.

„В момента, когато покойният архиерей (владиката Мелетий - бел. А.К.) излизаше и канеше и селените депутати да излезнат, дядо Цанков хвана високопреосвещения владика отзаде под мишците, тласна го по стълбата и оттамо го бутна надолу и затвори вратата. С издигната песница, с огнено светнали очи, той викна: „Всички на местата си!" Тоя негов глас, пълен с мощ, повлия на всички...всичко утихна, като че нищо не е бивало...

Славейков всред тая тишина продължи и свърши своята реч и разискванията се продължиха. Когато въпросът се счете за ясен и се направи предложение да бъдат прекратени дебатите и да се гласоподава, тогава Греков направи предложение да се отложи гласоподаванието. Това предложение се не взе пад внимание и гласоподаванието започна".

Така се гласува „най-демократичната конституция", без да се вземе предвид политическата култура на народа, респективно, на народните представители - нещо, за което напълно безуспешно е настоявал Тодор Икономов. И тъкмо по тази причина „демокрацията" остава само във фасадата. А зад нея - олигархични режими, лични /царски/ диктатури, бонапартизъм, с всичките им балкански специфики. И национални катастрофи!

Сега действащата конституция също бе приета със скандал. 39 души, както знаем, напуснаха парламента. Те бяха малтретирани от „възмутени граждани". В същото време много хора наричаха новата конституция „комунистическа", без да са я чели. И ето вече двадесет и три години с тази конституция управляваха най-различни правителства, но никой не поиска да направи в нея съществени изменения.

Ето ни днес, когато в условията на парламентарна демокрация, без малко да стигнем до един мек тоталитарен режим - чрез съединяване на мощна медийна власт и легитимен полицейски контрол в ръцете на един човек, зад който стои известната на всички ни групировка.

През Атлантика

А какъв е световният опит? В края на ХIХ и началото на ХХ в. в САЩ се разгръща мощно гражданско движение, влязло в историята с името Прогресивизъм. То започва с критики към създаващите се монополи. Чикагският журналист Хенри Лойд критикува методите, чрез които „Стандарт Ойл" поглъща по-малките компании.

Заглавието на книгата, в която прави това е „Wealth against commonwealth", което на български би могло да се преведе като „Богатството срещу общото благо", а също така и „...срещу държавата, срещу политическото общество". В нея той пише: „Свободата създава богатството, богатството разрушава свободата".

Същността на обществените проблеми в онзи момент се осъзнава като политическа - едрите корпорации са превърнали държавните институция в „политическа машина" за узаконяване на собствените си интереси. Изплъзнал се от всякакъв контрол, Сенатът на практика функционира като „клуб на богатите".

Обобщаващият извод е: институциите трябва да бъдат върнати на суверена, на равните по отношение на закона граждани. А на практика това не може да стане без надзор от страна на силно, модернизирано управление, възглавявано от влиятелен президент. Управление, което систематично ще прокарва антимонополистки закони, поставящи новите корпоративни плутократи под контрола на държавата, в името на „общото благо". Привърженик на идеята за по-активна роля на държавата в регулирането на икономиката е президентът Теодор Рузвелт, който се превръща в най-мощният символ на общественото движение за правов ред и повече справедливост.

От нашата страна на Ламанша

През втората половина на 50-те години Франция се изправя пред прага на гражданска война. Катализатор на бурните политически процеси са събитията в Алжир. Но причините са по-дълбоки, една от тях е острата поляризация между „лявото" и „дясното", които тогава са автентични, защото обединяват антифашистки, от една страна, и бивши колаборационистки елементи, от друга. Проблем са и многото партии, които фрагментират политическото пространство, създават патови ситуации и политическа нестабилност.

Тогава Шарл Дьо Гол приема да застане начело на Републиката, но при едно условие - да бъде въведена нова конституция. Група юристи изработват днешната конституция на Франция, с която се въвежда „полупрезидентски режим", според термина на Морис Дюверже.

Ние не можем ли?

Защо днес ние не успяваме да дефинираме една такава ясна цел? Или поне с консенсус да наложим на управляващите дебат за промяна на държавно-институционалния модел, на формата на държавно управление?

Има една теория, добре позната на политолозите - тази на Бакрач и Барац. Според нея властващите не допускат в дневния ред на обществото да се обсъждат проблеми, чието разрешаване ще постави властта им под заплаха.

Досега всеки път, когато е ставало дума за полупрезидентска република, от БСП (тук включвам не само собствено политическите функционери, но и социолози и политолози на партийна хранилка) са правили внушението, че, видите ли, „някои хора" жадували за „силната ръка", тоест, за някаква форма на диктатура. Сякаш не те целуваха ръка на Бай Тошо, а друг го е правил... Но нима в България всички говорители на протеста, всички анализотори и коментатори са във властта?

Уважаеми политолози и социолози, професори и доценти, журналисти и капиталисти - хайде изречете тези „страшни" думи - „политически режим" и „полупрезидентска република" . Да развалим магията и после да поговорим по въпроса що е полупрезидентска република и има ли тя почва у нас.

Вместо да гладуваме, по-добре би било да мислим. Предлагам това защото не съм специалист по гладуването и знам какви са били резултатите от това - вече ги посочих. А освен това съм нормален човек и се уморявам. Само лудите нямат умора.

#3 Прокопи 27.06.2013 в 15:48:13

Попова, Фердинанд, Борис, Симеон 2 - все небългари управвлявали България, изключително честни и почтени!

#6 A4i 27.06.2013 в 20:47:34

Мафията или т.н. спонсори биха желали политическата власт да е концентрирана в една личност, за да им се отдаде възможност да приватизират тази власт. Формално президентът ще управлява, но мафията ще наложи рамка в която представителната власт на президента ще ерозира за сметка на друга автократична - тази на администрацията и службите. Бил Клинтън има интересно изказване относно властовият център на президентската институция в САЩ. Според мен хората успешно биха участвали сами във управлението. Вече няма нужда от представители и представителна власт. Светът е едно голямо село, технологията напредна. Нека я използваме в полза на демокрацията, а не на репресията и автокрацията.

#11 MacAllister 01.07.2013 в 02:39:57

Ние всички сме президенти и правото винаги ни е криво, ако не е на нащо. Така сме били и все по-плътно се придържаме към това отношение към държавността. Всъщност генезиса на това, срещу което се "борим", идва именно от масовия обикновен българин и няма да се уморя да повтарям, че Костов за едно е напълно прав - т.нар. "обикновен" българин се бори против промяната, а когато се бунтува се бунтува не за смяна на системата, а за разбъркване на пластовете, защото се чувства прецакан (дали е - е индивидуално и твърде разтегливо). Колкото до президентските републики след като авторът спомена Т.Рузвелт, аз пък да спомена за двата заека, които се опитват да убият една шепа хиперкапиталисти в US тогава. Вече е признат исторически факт, че Уилям Маклейн е купен и направо създаден от тях и поставен като частен президент, а Рузвелт е сложен като вице с идеята да се използва традицията и някак си естествения ход на нещата - вицепрезидентите да потъват в забвение. Само случая раваля играта им и вицепрезидентът става титуляр, след което печели лесно и избори след суматохата и разкритията. Срещу индустриалците има процеси, а упоритото бягане от правосъдието на Ротчайлд (някои го изговарят Ротшилд) довежда до цели легенди, които днес мнозина не знаят от къде са започнали, но с охота говорят ли говорят за световни конспирации. Тогавашната конспирация е на хора от много различен тип от мениджърите на съвремените корпорации, много различен и от олигарсите на изтока - самосъздали се бизнесмени, увлечени в борбата за завладяване на цели сектори в една вече голяма държава - те стават дефакто съществена част от самата държава и купуването на президент, колкото и да изглежда цинично има и представителен характер за ситуацията, ако се погледне по-философски на нещата. Това тук не може да се случи - тайкуните на онова време са хора, които с десетилетия са градили своите империи, нашите ги получават даром и ги поддържат благодарение на влиянието си в държавния апарат. Противопоставяне не само, че няма, напротив - има взаимно зараждане и поддръжка. Преминаването към президентска или близка до това република би могло да е лекарство, но само ако задържим погледа си върху смисъла на тая промяна, а автирът е типичен пример за неясно отношение. Какво значи власт, каква власт, коя част, как си взаимодействат и какво променя промяната? На всичко това отговаряме с "намаляване на властта" - пак питам като даскалка - коя власт? Не веднъж съм го говорил тук, да има смисъл от такава промяна, но не бива да бъде продавана като "Президентска република", а като това, което ще свърши - отношението на хората към реда не само, че не е без значение, а е 5-тата и най-важна власт - възприемането на порядъка определя прилагането на закона и традициите и ако то е искривено същото важи и за мерките, които се прилагат - те се превръщат в параван за онова, което реално се очаква и възприема от народа. Смисълът на една промяна би бил в разделението на властите, което в момента куца. Няма никакъв смисъл да ставаме формално президентска република, ако разделението на властите не се издигне на ниво и тук бих казал - в нашите условия - извънредно и дори нечувано ниво. ПРомяната може да дефинира ясно задълженията на властите и да определи като тежко престъпление нарушаването му. Промяната трябва и да забрани кариерата в различни власти - човек искащ да участва във властта трябва да направи избор и да не може да се отклонява от него, когато му скефне. Пресният пример с Пеевски - следовател? Смесване на законодател със следовател е направо престъпление и макар, че един по-обикновен следовател може да не донесе нищо лошо като законодател виждаме какъв резил може да се получи с някой "необикновен". Именно такива забежки се пресичат по този начин, а другото е нуждата да купиш поне две власти, за да упражниш неограничено влияние върху индивид или малка група хора - ако всяко смесване и споразумение между властите носи край на кариерата във всяка власт това няма да е просто, а нарушението много по-трудно за замитане под килима. На нас, обаче през цялото време ни се набива в главата за връзки и взаимодействие между власти и институции, които би трябвало да бъдат баланс едни на други. Та каква президентска република в тия условия? Смисълът й би бил правителството да не се избира от законодателя - напълно разумно действие, но ако не я продадем на хората заради това, смесването ще продължи и президентът ще стане неформално протеже на парламента. Няма нужда да се определяме като кенеф - римляните са устискали 500 години успешна република въпреки, че са били егоисти и използвачи, просто са впрегнали тия си качества по полезен начин. Сега вместо да се паникьосваме и да правим куца империя от куца република би трябвало да си извадим поуки от грешките им и да построим нещо по-добро. Колкото до ЕС, формалните споразумения са безполезни, ако страната ти загива - по-добре функциониращи и успешни извън ЕС, отколкото кирливци вътре - каквото се получи такова, ние трябва да помислим за себе си, но тоя път без брутално копиране и продаване на лафчета - всеки трябва да знае какво носи промяната, а не в колко страни как било.

Новините

Най-четените