Демокрацията се разпространява и без САЩ

Ето ви класическия подход за създаване на материал за случилото се в Тунис.

Първо се описва драмата: хората се самозапалват в протести! Страната е на ръба на революция!

След това се правят хипотези какво може да се случи по-нататък: Тунис би могъл да замени нежизнеспособната си диктатура със законно избрано правителство и така да вдъхнови демократите в Близкия Изток. Или репресивните сили биха могли да се върнат, вероятно възползвайки се от хаоса - и след това Арабският свят би потънал още повече в стагнация и отчаяние.

Обикновено всичко това завършва с призив до президента на САЩ да спаси положението: ако Обама ясно подкрепи хората, борещи се за демокрация в Тунис, свободата би надделяла из целия Арабски свят!

Само че вероятността това да се случи е нищожна. Обама би могъл да стори всичко по силите си, за да подкрепи "жасминовата революция" в Тунис и неговата администрация определено прави стъпки в тази насока, но това надали ще има особено значение. Основното, което трябва да се знае за движенията, съпротивляващи се на тиранията в Тунис и в арабските държави е, че те са различни от Запада. И това може би все пак е нещо добро.

Американските интелектуалци и глобалната демокрация

От края на Студената война насам три различни групи американски интелектуалци спорят за бъдещето на глобалната демокрация. Да ги наречем "оптимистите", "релативистите" и "милитаристите".

Оптимистите, предвождани от Франсис Фукуяма, твърдят, че демокрацията ще се разпространява върху все по-голяма част от земното кълбо, тъй като само тя би могла да отговори на стремежите на хората за по-добър живот. Релативистите, водени от Самюъл Хънтингтън, отричат демокрацията като универсално кредо - и казват, че колкото повече САЩ се опитват да я налагат, толкова по-силен ще бъде сблъсъкът на цивилизациите. Накрая милитаристите, начело на които стои Робърт Каган, заявяват, че демокрацията би могла да се разпространява на нови територии, но само ако с нея се разширява и американското влияние там.

В последните няколко години релативистите и милитаристите бяха притиснали оптимистите в ъгъла. Огромната "трета вълна" на демократизация, която премина през Източна Европа, Латинска Америка, Азия и части от Африка през 80-те и 90-те години, достигна най-високата си точка и тръгна към спад. Според неправителствената организация "Фрийдъм Хаус", която оценява страните според нивото на свобода в тях, нивото на свободите е спадало през всяка от последните четири години.

Свободата в някои части на света спада... и какво от това?

За релативистите тази констатация не е повод за скръб: Русия утвърждава наново контрола над авторитарната си сфера на влияние, Китай затвърждава своя контрол над околните малки държави - и фактът, че Америка не е в състояние или не желае да направи нещо по този въпрос, според тях е нещо добро за световния мир. За милитаристите обаче това е същинско бедствие: според тях Америка трябва да се върне към конфронтационната политика от ерата на Буш или границите на свободата ще продължат да се свиват. Но без значение дали приветстват завръщането на авторитарните режими или съчувстват на жертвите им, релативистите и милитаристите еднакво вярват, че демокрацията и американското влияние трябва да вървят ръка за ръка.

Тунис обаче ясно показва, че далеч не е задължително да става така. От инвазията в Ирак насам американското влияние в Близкия Изток спада. Иран и неговите съюзници "Хизбула" и "Хамас" се превръщат във все по-сериозни сили. Страните-производителки на петрол в Персийския залив си изграждат по-тесни връзки с Китай. Администрацията на Обама се дистанцира от реториката на Буш за агресивна демократизация. И все пак, сякаш отнемайкъде, в Тунис, една от арабските страни, където САЩ имат най-малко влияние, диктатор, управлявал 23 години, е свален буквално за дни от хората, стремящи се към свобода.

В наши дни демокрацията е повече икономика, отколкото политика

Изводът е, че дори в един "пост-американски" свят демокрацията върви по света и сама. В страните от Близкия Изток има огромно население от млади, често образовани хора, лишени от перспектива за продуктивен, достоен живот. След терористичните атаки от 11 септември много от американските анализатори приемаха, че те биха се обърнали към исляма и джихада - и малък брой от тях наистина го сториха. Но докато "Ал Кайда" дава на младите араби шанс да атакуват брутални, корумпирани режими и подкрепящите ги американци, визията й за бъдещето на обществото е крайно непривлекателна за населението, което като цяло жадува за икономически възможности в духа на Източна Азия, а не за талибански примитивизъм.

Този вид икономически перспективи са възможни и при авторитарно управление, както демонстрира примерът на Китай. Но все пак тезата, че авторитаризмът може да внесе икономическа динамика, надали ще впечатли младите тунизийци, египтяни или сирийци, като се има предвид, че управниците им прилагат диктатура от десетилетия - и тя е довела само до икономически срив.

Демокрацията е лоша форма на управление, но по-добра не е измислена

Причините, поради които демокрацията тепърва предстои да се случи в Арабския свят, вероятно все пак имат по-малка връзка с траекторията на американското влияние, отколкото с факта, че дори ако американското влияние в глобален мащаб е в залеза си, демокрацията все пак няма убедителен идеологически конкурент. Ислямският джихад не може да даде отговор на желанието на хората за икономически напредък. Китайският авторитарен капитализъм пък не е нещо, което повечето авторитарни режими биха могли да внесат като принцип, поне със сигурност не и в Близкия Изток.

С други думи, твърде рано е да отписваме Фукуяма и оптимистите. Добре е, че Америка желае да има демокрация в Близкия Изток. Но много по-важното е, че младите араби желаят тази демокрация дори още повече.