1. - Извинете, колко Ви е часът?
- 5,10.
- Мерси, довиждане!
- Чао, лек ден!
2. - Извинете, дали е удобно да ни снимате?
- Да, разбира се. Кое копче да натисна?
- Ето това, голямото. Гледате тук и натискате това. Само ако може отзад да се хванат скалите?
- Хайде сега, усмихнете се....Готово!
- Благодаря ви!
3. - Извинете! Господине! Може ли да ми кажете как да стигна оттук до улица „Божур"?
- Да, да. Тръгвате оттук покрай хоремага, вляво покрай къщата на леля Лена, оттам нали се сещате големия двор с пуйките на дедо Станко? Покрай него свивате вдясно и е те там, на гърба на пощата почва Божура.
-Ъъъ...благодаря ви...ще го намеря!
Три кратки диалога, които потънаха в лепкавата тиня на времето. Извънземното развитие на технологиите ни спусна от небето GPS-ите, GSM-ите и селфи пръчките и си взе обратното общуването с непознати. Разрастването на технологичните удобства ни натъпка здраво в клетката на самодостатъчността и изхвърли ключа.
Хайде, признайте си, откога не сте молили непознат да ви снима, тъй като притежавате удобна и модерна селфи пръчка, към която отправяте изкуствените си усмивки, увековечавайки момента на SIM картата си?
Има нещо плашещо, самотно и ледено студено в това да бъдеш самодостатъчен. Както пише Атанас Далчев в стихотворението си „Камък", „неизменен в есента и летото, камък, ти стоиш все същ!". Същите, самодостатъчни, достатъчни, сами. Днес когато хората съпреживяват един, да кажем художествен факт, като ходенето на театър, или една тръпка, като съзерцаването на водопадите Игуасу, те са като аутисти на детска площадка. Заедно са, но всеки е погълнат от огледалото на собствения си обектив, качен върху собствения му селфи стик.
Скъсването с пъпната връв на човешкия контакт ни запрати в едно пространство, едновременно пренаселено с човеци и самотно като пътя от едноименния роман на Кормак Маккарти. Любителската фотография също тръгна по „пътя" и вече едва помня къде беше началото й - някъде между първото софийско фото „Луна" и черно-белите, накъдрени отстрани снимки на малки дечица в китни дворове.
Вече почти не правим снимки за спомен или за семейния албум, а за Facebook, социалната мрежа, в която да, споделяме с приятелите си, но през стъклото на компютъра. Правим все по-нарцистични снимки, все по-лъжовни, все по-позьорски. Фотографиите ни все повече си приличат: крака с перфектен педикюр на фона на море, усмихнати физиономии на фона на Рилските езера, отрупана маса на балкон, селфита на ключови туристически точки и прочие, и прочие, еднакви, еднакви, еднакви...
Но какво като са еднакви? В крайна сметка, нали ги правим за себе си? Да, само дето не ги правим за себе си. Пулим се срещу апарата на модерната си пръчка и демонстрираме щастие и безхаберие с цел да покажем на света колко сме щастливи по време на самотно пътуване? Колко е красиво нашето куче/коте/дете/краче/овчарска салата? Колко блажени сме, опнали тела на плажа и смучещи каруцарски зелени питиета? Честно, смърди ми на компенсаторен механизъм, с който се опитваме да скрием инвалидизираните си социални умения.
Днешният свят зловещо наподобява кадър от холивудски екшън, в който две ръце се протягат една към друга и едната трябва да хване другата, за да я спаси, заедно с тялото и живота, прикачени към нея. И се протягаме, и се напъваме, и се опитваме....да докоснем Другия.
Както всички знаем обаче, животът не завършва с happy end. Та ако искате да докоснете другата ръка - защо не натикате селфи пръчката в мазето и не помолите съседа ви по наблюдение на Айфеловата кула да ви снима? Ей така, без да е неловко.
*Текстът е публикуван в chronicle.bg.
