Една сутрин с децата вървяхме към детската градина. Беше преди няколко години. Големият ми син все още беше в трета група, а малкият в яслата.
Както винаги бързах, бях напрегнат и в не особено висока вибрация, тъй като още в онази крехка възраст, те се справяха чудесно с това да късат струните на душата ми. По онова време семейните истерии, битките и скандалите се въртяха основно около някоя играчка или боклук намерен на улицата.
С времето ситуациите щяха да стават все по-заплетени, а отношенията им все по-обтегнати.
В онзи момент, там в миналото, пред нас се появи непозната възрастна жена. Тя спря за момент, погледна ме право в очите и каза "Момче, да знаеш, че сега са ти най-хубавите години с тия деца...".
Подминах я, кимайки с неловка усмивка, докато усещах как думите на странната непозната прорязват нещо много дълбоко в мен. Подобно на онези самурайски филми, в които мечът минава през главата на героя, но той продължава да върви, докато неусетно тя просто пада на земята като тиква.
Очите ми се навлажниха и си спомних безбройните пъти, когато казвах, колко нелепо е твърдението, че детството на децата ни щяло да ни липсва, когато пораснат.
Нямах търпение да пораснат. Бях на ръба както психически, така и физически.
Коктейлът от семейни истерии, постоянни болести, безкрайни битовизми и корпоративна работа, която очакваше да надскачам ежедневно собствените си граници ме беше отровил до изтощение, което замъгляваше съзнанието ми.
Няколко години по-късно буцата в гърлото ми ще е да се е превърнала в камък, който нямаше да мога да преглъщам повече, но за това може да прочетете в трилогията Burnout Masterclass за Webcafe.
Между ад и рай
Животът е ад и рай. Не е заглавие на ретро чалга песен, а самата истина. Понякога се усеща повече като едното или другото, но това определяме само и единствено ние самите. Раят можем да открием в бедност и болест, а адът - в богатство и съвършено здраве или обратното.
Години ми бяха нужни за да разбера, че високите амплитуди в емоционалното ни състояние са определящи за психичното ни здраве. Разбира се, това е пряко свързано със субективното възприятие на света около нас.
Децата могат да плачат и минута по-късно да се смеят, като в това няма нищо странно. Емоцията преминава бързо, преработва се естествено и се изхвърля от системата им. При възрастните сякаш обаче не е точно така. Крайните емоции на щастие и нещастие постепенно ни счупват, особено когато се случват с голям интензитет.
Тогава започваме да циклим, да премисляме и да блокираме на всички възможни нива.
Логически погледнато при възрастните би следвало нервната система да може да се регулира от човека, така че той сравнително бързо да влиза в състояние на баланс и център.
Уви, това умение не се преподава в училище, а все по-често се научава след преживяване на емоционално прегаряне или период на панически атаки. Тогава когато нервната ни система е започната да дава сигнали, че нещо не ни е наред.
Разбира се, това не изключва да имаме и по-сериозно състояние, което да изисква среща с лекар и медикаментозно лечение, когато това се налага.
Може би едно от най-ценните неща на които можем да научим децата си, е как да управляват емоциите си. Бих ви издал тайната ако я знаех, но за съжаление все още съм в процес на търсене. Със сигурност обаче първата стъпка е да ги научим да ги назовават и определят.
Големият ни син често изпадаше в истерични пристъпи, когато беше по-малък.
Емоциите буквално го заливаха, взривяваха и изпепеляваха. Те него, а той нас. Търсили сме помощ от различни психолози, но нищо не даде траен резултата. Успокоявахме се, че може би беше въпрос на израстване.
През последната година се е случвало да влезе в пристъп на ярост, но вече успява да излиза много по-бързо и безболезнено. Както се досещате имаме поведенчески проблеми в училище, чиито причини много трудно можем да обясним на учителите, особено ако не са го поживели със собствените си деца.
Съвсем наскоро отново разиграхме истерична сцена, при която имаше разрушителни компоненти. След като бурята отмина и го попитахме каква е била причината, той не само обясни причината, но сподели, че не може да се контролира.
Звучеше искрено, честно и някак безпомощно просто защото той самият не знаеше как да се справи с всичко онова, което бушува в него. Може би по-голямата част от вас няма да го разберат, но за нас родителите познали "Семейните истерии", това е огромен прогрес, а може би дори стъпка напред към рая.
Миналото
Рядко се връщам към онзи период преди децата, тъй като той беше толкова болезнен, колкото и периодът след децата. Почти 4 години правихме неуспешни опити да имаме деца. Преминахме през две инсеминации и три инвитро процедури.
Тогава темата беше пропита с вина и срам, но сега се радвам, че години по-късно не просто се дава гласност, но хората го приемат като нещо съвсем нормално.
За съжаление живеем във времена, които не просто опустошават психическия ни свят, но засягат пропорционално и физическото ни здраве.
Заседналият начин на живот, нездравословното хранене, алкохолът, цигарите и най-вече хроничният стрес водят до намаляване на репродуктивните ни способности. Вярвам че съвременната медицина все повече ще потвърждава тази теория, но истината е, че неустановеният стерилитет е твърде често срещано явление.
Миналото в което искахме, но не можехме да имаме деца, беше романизирало тази концепция до крайност.
Вярвахме че ако някога сбъднем тази мечта, може би ще намерим смисъла на живота си. Истината е, че няма нещо по-ценно и устойчиво от семейството, независимо че там е нашият ад и рай. В семейството и през децата ни получаваме най-големите си житейски уроци. Може би звучи клиширано, но е самата истина.
Никога не съм си давал сметка, колко прост и лесен е бил животът ми преди да имаме деца.
Настоящето
Живеенето тук и сега е единственият начин да запазим психичното си здраве. Това се отнася и за пълноценните моменти с децата ни и изграждането на стабилна основа в отношенията ни. Единственото за което наистина съжалявам понякога е това, че не успяваме да прекарваме достатъчно качествено време заедно.
Може би това се дължи на факта, че както ние, така и те живеем в два диаметрално различни светове. Ние, родителите, сме оковани в реалността на крайните срокове, вечното бързане и луда надпревара с времето и многозадачност, която бавно сготвя мозъка ни в черепната кухина като във филм за Ханибал Лектър.
Междувременно децата растат, цъфтят или виреят в света на приказките, фантазиите или виртуалните игри. Времето там тече с различна скорост, има различна плътност и интензитет. Моментът в който "още 5 минути" се превърне в час, за тях наистина са минали "5 минути", а за нас наистина е минал астрономически час.
Настоящето е различно за децата и родителите и понякога е толкова трудно да се срещнем в една и съща реалност, за да се опознаем. Това което често забравяме е, че децата не могат да влязат в нашия свят, тъй като за тях той е непознат, далечен и нереален.
Когато вече имат ключ за него, те просто вече няма да бъдат деца, а възрастни.
Вместо да им даваме този ключ, ние можем да влезем в тяхната приказка, да си припомним какво е да играеш без да бързаш, да се запознаем с техните въображаеми приятели или супергерои.
Понякога само 5 минути игра с тях, може да се почувства като 1 час пълноценно прекарано време заедно.
Бъдещето
Ако има едно-единствено нещо на този свят, което не съществува, може би това е бъдещето. Обикновено то е проекция на чувствата, желанията, мечтите, копнежите или въображението ни. Бъдещето е обременено с толкова много очаквания, които не може да оправдае.
Като човек прекарал по-голямата част от живота си в страх от несъществуващото бъдеще, бих ви посъветвал да се махнете от там не забавно.
Тревожните хора обичаме да засядаме там, да страдаме и да изпитваме вина, че изобщо ни има на този свят.
Децата обаче са като кучетата. Освен че понякога се бият като животни (особено нашите), за тях бъдеще няма.
Те живеят само в настоящето и търсят удоволствието единствено тук и сега. Ако попитате едно дете дали иска да изяде едни бонбон сега, или вместо това да избере три бонбона утре, то винаги ще избере сега. Утре не е ясно кога точно е.
Понякога се смеем като ни попитат "Днес утре ли е?", но много деца действително нямат хронологично усещане за земно време. Часовникът е някаква мистерия, а петте минути са просто фраза, с която ни молят да ги оставим на спокойствие, за да се наслаждават на живота в точно този момент.
Ако след десет или двайсет години прочета този текст, може би ще си спомня с тъга по миналото какво е да имаш малки деца, за който ти си целият свят.
Искам да вярвам, че тогава ще съм забравил за скандалите ни всяка сутрин, за битките всяка вечер, за онова което е трябвало да си кажем, да направим или да променим. Надявам се изтощението и болката и всичко онова, което ни изчерпва да не нанесе дълбоки трайни белези и травми, който да лекуваме до края на дните си.
Времето в което живеем днес, тук и сега, ни дава огромни възможности, но същевременно плащаме цена за всяко наше действие или бездействие.
Постоянно говорим за осъзнатото родителство, но въпреки това се осъждаме постоянно. Не можем да приемем, че не сме съвършени и че не правим достатъчно за децата си. 24 часа в денонощието не ни стигат, за да се спим 8 часа, да работим 15 часа, да играем с децата си 5 часа, да отделим 4 часа за домакинска работа и поне 2 часа време за себе си.
Вече сме на колко 34 часа т.е. 10 часа не ни достигат, за да свършим всичко, което бихме искали. Тези 34 часа могат да са нашия ад, а за съжаление никога не успяваме да видим рая, може би просто защото той е вътре в нас. Там, където никога не поглеждаме, тъй като ни се струва твърде мрачно.
За да завърша позитивно тази тема, бих искал да оставя за финал едно от любимите ми собствени стихотворения. Понякога е хубаво, човек сам да си харесва нещата, които пише. Особено, когато те са огледало към себе си.
Понякога
Понякога чувствам, че имам крила
и нощем летя в необятни морета.
Друг път съм приказен кон във нощта,
препускам в гори със вълшебна карета.
Понякога солена съм, морска вълна,
издигам, разбивам, шумя и политам.
После бързо стопявам се в тихо в съня
и от бялата пяна възкръсвам в мечтите.
Понякога буден във мисли, мощно горя,
като феникс изгарям в червена жарава.
И там сред горящи, летящи, меса и пера,
от пепел превръщам се в птица от пламък.
Понякога шепот съм, дим или топла роса,
ала не тъжен съм, сам, изгубен и паднал.
Отново ще ставам, ще бягам и все ще летя,
аз сякаш заспивам, но пак ще се раждам.
