Нищо не разбирам от алпинизъм. От онази порода хора съм, които предпочитат лятото и безкрайния морски хоризонт пред снега и острите върхове за изкачване. В личните си покорени върхове имам един клет поход до хижа "Иван Вазов" и лаишка разходка в подножието на Калин 1 и Калин 2.
От тези кашкавал туристи съм, дето пускат майтапчийски коментари, че снежната планина е най-красива през прозореца на хотелската стая и много се смея на закачката, че на турски алпинист се наричал "баир будала"...
Днес това не ми е смешно.
И повече от всичко искам просто да се събудя и целият Facebook да е пълен с възторжени статуси с големи букви, сърчица, елхички, ухилени емотикони и емоционални възгласи, че Боян Петров е добре. Че се е върнал, че е спрял някъде по лагерите в подножието на този осемхилядник, чието име чух сега за първи път, че нещо супер неочаквано се е случило, но той го е преодолял и ето на - тука е, има го, продължава.
Искам надеждата, че е избегнал смъртта, да се оправдае и причината да го няма вече пет дни да се окаже някаква съвсем нищожна и обикновена за такъв подготвен боец като него.
И искам после, когато се върне, да го посрещам на летището с още радостни българи ей така, неподготвено, но заедно. Искам след това да го гледам по абсолютно всички телевизии, да чета интервюта с него във всички издания, в които по неговия спокоен начин да ни обяснява, че нищо кой знае какво не е станало и това са рисковете на планината, това е цената на упорството, това е битката с природата, в която оцеляват само най-смелите и подготвените.
Искам него да гледам, никакви политици не ща, никакви псевдо звезди и псевдо родолюбци, никакви Евровизии, европредседателства и мижави политически напъни! Искам такива хора като Боян Петров да ми говорят за това, което ги вълнува - за планината, за върховете, за диабета, за двете срещи с рака и преодоляването му, за Пирин и защитата му, за природата, за силата на духа.
Ще седя и ще слушам, ще попивам думите на този човек, до една ще ги запомня. Защото той знае какво говори, винаги е знаел. От истинските герои е, тези, които правят нещата така, както им го диктува човешкото, както им го определя достойнството.
От много малкото, останали такива е - толкова малко, че ги губим от поглед в малките си хамстерски клетчици, където тичаме като изоглавени в пластмасови търкала и си мислим, че сме по пътя на нещо, че напредваме. И в това обречено търчане плюем всичко наред, за да можем да оправдаем сляпата си агресия като я наречем съпротива.
Герои ни липсват на нас, озверелите българи. Такива хора, които те карат да си мислиш, че има и останала добродетелност, и чест има, и страст да правиш нещо докрай, и смисъл да доказваш, че и невъзможното е възможно.
Човеци не останаха, на които в природата им е да вървят срещу течението и от битката си с него да правят електричество.
Нямаме си добри примери отдавна. Не вярваме, че усилието да правиш нещо, в което вярваш, си заслужава, нищо, че рискът може да е голям. Наричаме дръзващите ненормалници, луди глави, цъкаме с език над съдбата им и от домашните си кресла развиваме десетки сценарии, според които участта им си е тяхна вина, а мисията им е диагностицирана лудост.
Не знам колко пъти прочетох из интернет какво трябвало да направи Боян Петров, пък какво изобщо не трябвало да предприема, как диабетът си е диабет и то си имало значение, как така ставало, когато не си прецениш рисковете. Само дето човек като Боян Петров чудесно си е преценил рисковете.
И последният, на който би се подложил, е да си мишкува, като се приеме за нефелен. Да се напъха в категориите на малките души, за които да изкачиш един връх, да покориш една височина, да бутнеш една стена или да минеш от другата й страна, да бориш себе си с все страховете и слабостите си, е изкукуригване, комплекс.
Много ги знаем ние на думи "правилните" неща, "умните ходове", но когато имаме нужда от вдъхновение и порив, от сила и вяра, търсим лудите глави.
И като сме на път да ги загубим, единственото, което се сещаме да правим, е онлайн да призоваваме господ на помощ и да пишем фейсбук молитви във вид на статуси. Не ни стиска да правим като тях, не ни стиска!
Боян Петров беше казал някъде, че няма в речника си думата "мързи ме" и израза "не мога да направя нещо". Всичко правел с огромно желание и с хъс. И с блясък в очите, той бил най-важен. Един път се разминах с него в едно телевизионно студио.
Досрамя ме да му се бутам да се запознаваме, но си казах, че при следващата ни среща просто ще го спра да го поздравя. И така ще направя. С блясък в очите и огромно желание поне малко да съм като него.
Касимова без да иска е написала нещо сравнително човешко и пак не може да се зАпре. Много искам Петров да се върне жив и здрав. Не мисля, че е луд, че е тъп, че не е преценил. Той е опитен алпинист и знае какво прави. Природата е тази, която е непредсказуема. Само че моля ви, наистина плийз много, спрете да го представяте като някакъв герой, като ние сме мишки, понеже не катерим осемхилядници, а той е Бог, понеже ги катери. Той прави всичко това сам и по собствена воля, само и единствено за собствено удовлетворение. Има безкрайно много хора - и в България, и по света, които живеят в "хамстерски кутийки", гледат деца, бачкат, плащат си сметките и не заслужават да бъдат наричани нищожества затова, само защото не катерят ледени планини. Спрете да обиждате хора, за които е странна тази страст като на Боян Петров, спрете да ги наричате плазмодии и мързеливци, които не си мърдат г*за от дивана. Защото не е така. А да пишеш, че самата ти едвам си си размърдала финото краченце от подножието до върха, а след това да викаш "Вие сте задръстени мързеливци"... Нямам думи...
Животът се свива и разширява пропорционално на нечия смелост... Има хора по-големи от самия живот...
Каквито и да са и мотивите на Касимова доста от нещата които е посочила са си 1 към 1. Съгласен съм че не всички са родени да покоряват върхове или да летят с уингсют но е любопитно защо трапезните юнаци обикновено толкова злобеят срещу несебеподобните си, да не говорим за от зле прикритото до напълно явно и безсрамно злорадство когато някой "екстремен" се прецака и дава поводи на Софра-меновете за приказки от рода "Нали ви казвах?!", "Да си бе седял в къщи!", "Мене що ми нема нищо?!" и тем подобни мижитурковски сентенцийки издаващи най-вече два века византийско и пет турско. Отговорът е доста стар: "За мен най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата." Константин Иречек (13.12.1881)
Май блясъкът е само във влажния поглед на Касимова. Че както е на сухо... Иначе, за Боян - нека се помолим наум, ще отнеме 10 секунди от скъпоценното ни време. И може да дарим някое левче - няма да обеднеем.
>Само че моля ви, наистина плийз много, спрете да го представяте като някакъв герой, като ние сме мишки, понеже не катерим осемхилядници, а той е Бог, понеже ги катери Това. Абсолютно всеки достоен човек, който влага толкова сила и енергия в начинанията си, колкото Боян Петров, заслужава същите адмирации и би следвало да е равнопоставен модел силата на човешкия дух. Вместо това, обаче, хората имат тенденция силно да надценяват определени видове начинания за сметка на други. От това няма никаква полза, защото по този начин намаляваме броя на героите си, достойни за подражание, фокусираме ги в определени малобройни сфери, а има и вреда, защото е напълно възможно като игнорираме други, също толкова достойни хора, които просто не катерят планини, да ги демотивираме да са толкова полезни на човечеството, колкото позволява пълният им потенциал.
Позволи просто да има хора, чиито герои нямат самоубийствени хобита. Като баща, мисля, че би трябвало да си съгласен.
Мисля, че точно това и казвах - героите следва да са герои (хора, чието поведение е модел за подражание, защото е необикновено полезно за човечеството) не защото начинът, по който въздействат, е именно да въодушевяват околните чрез смелите си постъпки и личните рискове, които поемат, а защото са пример за силата на човешкия дух. Да рискуваш живота си и да покоряваш планински върхове определено е един конкретен начин да демонстрираш тази сила, който явно има силно положително въздействие върху много хора. Чудесно. Полезно. Важно. Нужно. Но далеч не е единственият такъв начин, и сами си правим лоша услуга като се фокусираме основно върху него, при това вероятно основно защото катеренето на планини е толкова очевидно и набиващо се на очи внушително, храбро, самоотвержено, впечатляващо занимание.
И в това обречено търчане плюем всичко наред, за да можем да оправдаем сляпата си агресия като я наречем съпротива. --- Иронията е иронична. Полупрофесионалната плювачка плюе някакви хора, задето плюели.
На тази височина и след толкова време шансовете са малки. Но примерът, желанието да надхвърлиш ограниченията на тялото са източник на вдъхновение. Лудите са тези, които придават смисъл на недостижимото.
10 Алекси Николов | 10.05.201803:01 докога ще ни занимавате с тоя глупак ? Защо е глупак?