Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Когато децата са по-голям проблем от чалгата на съседите

Ритат футбол, карат колело, играят на „ръбче", „народна топка", гоненица и карти, пръскат се с водни пистолети и шишета с пробити капачки, строят къща на ореха, отглеждат малки котета в кашони, понякога влизат тайно и въпреки всички родителски забрани в дворовете на изоставените къщи, раждат се първите им трепети към отсрещния пол, озвучени с Ела Хендерсън или Джъстин Бийбър от мобилния телефон... Снимка: Getty Images
Ритат футбол, карат колело, играят на „ръбче", „народна топка", гоненица и карти, пръскат се с водни пистолети и шишета с пробити капачки, строят къща на ореха, отглеждат малки котета в кашони, понякога влизат тайно и въпреки всички родителски забрани в дворовете на изоставените къщи, раждат се първите им трепети към отсрещния пол, озвучени с Ела Хендерсън или Джъстин Бийбър от мобилния телефон...

Да живееш близо, но извън столицата е уникална привилегия. Двата километра след Околовръстното шосе, които пориш с 80 км/ч всяка вечер на фона на ширнали се поляни и полегатите върхове на Стара планина в далечината, ти създават усещането, че яздиш към залеза и оставяш зад гърба си всички сивотии, бездария и нервности на делника.

Отмиваш сякаш от себе си прахоляците, кресливостите и миризмите на големия град. Попадаш на място, където те посреща веселото чуруликане на врабчетата; където чуваш всяка капка в капчука, когато вали и всяко потрепване на листата на дърветата, когато подухва; където песента на щурчетата вечер е единственият съпровод на ясното звездно небе.

Разбира се, това е в идеалния случай.

В не толкова идеалния, на подобно място всяка заря за рожден ден, озвучена с най-новия хит на „Пайнер", всеки тийнейджърски купон, съпроводен с бурни плясъци в басейна или всеки ремонт в двора, гарниран cъс стържещото рязане на флекса и пикантните псувни на майсторите се съпреживяват от цялата околия. Чувстваш се като на първия ред в досаден спектакъл, от който обаче няма къде да избягаш. Та затова всички съседи стоически изтърпяваме врявата, докато тя приключи, и живеем в негласно примирие.

До вчера.

Когато се появи подписка срещу шума - забележете - който вдигат децата, докато играят.

И преди да ме репликирате, че децата наистина умеят да бъдат доста шумни, а родителите са длъжни да ги възпитават да се съобразяват с околните и преди аз да ви отвърна с някоя модерна психологическа теория, според която щастливите деца са шумни, нека разясня конкретната ситуация. Става въпрос за улица без постоянно движение, с поле в края й, с орех в необитаемо място по средата и с няколко запуснати къщи измежду обитаемите. Този почти приказен свят е населяван от десетина деца - момичета и момчета на възраст от 4 до 14 години. Ритат футбол, карат колело, играят на „ръбче", „народна топка", гоненица и карти, пръскат се с водни пистолети и шишета с пробити капачки, строят къща на ореха, отглеждат малки котета в кашони, понякога влизат тайно и въпреки всички родителски забрани в дворовете на изоставените къщи, раждат се първите им трепети към отсрещния пол, озвучени с Ела Хендерсън или Джъстин Бийбър от мобилния телефон...

Изобщо правят всичко онова, което ги държи далеч от скуката и компютрите през лятото и им осигурява така важните за порастването свобода и въображение. Разбира се, да, всичко това често е шумно (макар и никога между 14.00 и 16.00 ч. и след 22.00 ч., когато родителският контрол заработва безотказно). Често има силен смях, детска глъчка, чува се под нечий прозорец „Юлииии, Васкооооо", „Идааа, след 10 минути, само да изям филията" сутрин или „Не си честеееен! Спукано гърнеее!" вечер.

Но чак пък подписка срещу детския шум?!

Неотдавна в метрото бях свидетел на следната случка: на една от спирките влетяха три смеещи се момчета - не агресивни, не нахални, просто смеещи се на нещо тяхно си. Смехът им заля целия вагон, плисна вътре като летен дъжд върху всички възрастни, вперили поглед в мобилните си телефони така настървено, сякаш през тях управляват Токийската фондова борса.

Моментално се намери един възрастен мъж, който нахока момчетата: „Я, по-тихо!" Едно от тях - очевидно добре възпитано - каза „Извинете, господине!" и децата виновно се смълчаха, а възрастните доволно потънаха в угрижените си мисли и прегрели мобилни телефони. Ако не трябваше да сляза, навярно щях да изкрещя: „Не, момчета, не дължите извинение никому!

Да се смееш и да бъдеш весел не е престъпление!

Сега е времето, в което трябва да живеете на макс, да се смеете, да плачете, да искате светът да ви забелязва, да изразявате емоциите си, а не да ги таите в себе си, за да се превърнете после в комплексирани мъже, които един ден може и да взривят същото това метро".

Толкова ли изнервено стана ежедневието ни, толкова ли са ни изпити сетивата, толкова ли сме смачкани от безизходици и липса на бъдеще, че загубихме всякакво чувство за нормалност и елементарна търпимост дори към детския смях? Наистина ли смятаме, че шумната детска игра заслужава санкция, а собствената ни свадливост и индиферентност към живота - не?!

 

Най-четените