Миналата седмица с момичетата се бяхме събрали на обичайното място. Както винаги се напивахме кротко в "Барбоса", изнудвахме хората за кисели краставички и час по час питахме Жоро (бармана) защо не ни харесва. Здрави нерви има това момче. Става трети месец, откакто го тероризираме с този въпрос и то все когато има най-много клиенти.
Но това няма значение. Не щеш ли, една от нас изскочи с оферта за чалга, а аз бях достатъчно развеселена и пийнала, за да се навия. А и не бях ходила с години... Мисля и да не повтарям, но ето какво ми се случи за час и половина вътре в, ъммм... Заведението, да.
1). Пих едно малко за 23 лв
Оказва се, че тия заведения били елитни, въпреки смрадта на пот, цигари и крака. И поддържат стандарта с цифри. Големи цифри. Все пак там бяха и айтоските милионери, които непрестанно поздравяваха. По-късно се оказа, че ги познавам.
2). Научих се да въртя гюбеци
Аз съм била един скрит талант! Или както ми казаха по-късно - скрита лимонка. Тъй като бях облечена като за метъл концерт - с обеци китари, развлечена тениска, дънки и кецове - сред всичкото това мадама в черни минижупи и гигантски вафлени обеми в косите, аз изглеждах, меко казано, не на мястото си там. И реших да се впиша. Погледах малко мятащите се потни тела около мен, пък викам - то се е видяло, давай. И закърших снага редом с тях.
3). Хвърлях салфетки
Гледам аз на съседните маси мятат едни салфетки, едни чудеса, възхитих се. И реших да изпитам и аз емоцията. Хванах салфетките от чашата на масата и ги метнах по съседите. Оказа се, обаче, че не били правилните салфетки. Имало специално отредени пакети, предназначени само за хвърляне и стрували трицифрени суми. Казах им те да си мятат от скъпите, аз ще хвърлям от безплатните.
4). Поздравих и ме поздравиха
Слушам аз диджея (като цяло той пя повече от певците, които ни пускаше), поздравява разни хора и честити рождени дни. И аз моментално се сетих, че вече е събота и нашата компания момичета също имаме рожден ден! Както всяка събота! След малко прозвуча и поздрав за Титка и Анитка.
5). Набиха ме по грешка
Както във всеки един себеуважаващ се чалга клуб, и в този стана бой. Само дето не очаквах набитата да бъда аз. Стоя си кротичко и кърша снага под дивите ритми и по едно време двама пияни ергени решиха да си премерят силите. Добре, ама единият реши да легне върху мен и такава глава си отнесох...
6). Караха се на младите момци, че правят секс в тоалетната, докато другите чакат да пикаят
Естествено, след като ме набиха, хукнах към тоалетната и там станах свидетел на следната сцена:
Две момчета с наведени глави се опитват да излязат от една кабинка, докато лелята настървено ги кълве, че се обичат на публично място. Е, какво пък... Казват че за любовта граници нямало. Никакви. Дори и етични.
7). Разбрах какво е истинският феромон - яко пот, мадафакааааа
Имаше една фотографка, дето обикаляше напред-назад, и решихме, че искаме да се документираме. Гмурнахме се в тълпата да я гоним... И съжалихме. Малееее, минахме покрай едни кокони на външен вид, крещяха „вкарай ми го". Русият обем почти стигаше тавана, от късото черно рокле невинно се подаваше ограничителят на чорапогащите, по които вече имаше бримки, защото крачката на момите бяха боси.
Изглежда се бяха уморили от кокилоподобните точкета. И такава смрад ме облъхна... Не съм сигурна дали екстеншъните ги бяха спарили или просто рол-онът не е модерен сред чалга представителите, но това беше най-лошото нещо, което някога съм подушвала. А плачевното знаете ли кое е? Че не миришеха само те така.
8). Станах свидетел как двама чукат мадама в тоалетната, докато тя опъва масур
След всичките тези зловонни същества хукнах отново към тоалетната и... Ме облъхна друга миризма. На трева. Секунда по-късно мистерията откъде идва миризмата се разкри пред очите ми. От една от кабинките излязоха две момчета, които си оправяха панталоните, а веднага след тях изскочи и размазана мадама с цигарата в устата.
- Какво правите в женската? - попитах
- Ами не виждаш ли? - отговори онзи, дооправяйки си колана още по-демонстративно.
Хукнах към другите, излетяхме от заведението и отидохме да си лекуваме психиките със супи в Тиняка.
* Текстът на Анита Райкова е публикуван в блога й INSIDE of the Raven
