Ако българският зрител попадне на Desafio - колумбийския оригинал на "Игри на волята" - сериозно ще се замисли дали по-скоро не гледа "Игрите на глада".
Арените са точно толкова впечатляващи, колкото и тези в антиутопията на Сюзан Колинс, и представляват мащабни съоръжения с множество компоненти и препятствия. Пъзелите са истинско предизвикателство за ума, а участниците са толкова амбицирани, сякаш наистина се бият на живот и смърт.
Място за интриги няма или поне продуцентите в Южна Америка са преценили, че няма нужда да ни занимават с тях прекомерно.
"Игри на волята" в България можеше да бъде същото зрелище, но, уви, все повече се чудим има ли наистина риалити в това риалити, или гледаме странен сериал с елементи на състезание.
Колумбийските състезателни арени, които заемат огромно пространство и поне няколко локации, са заменени от скромен плаж до Царево, който приютява всички надпревари. Самите състезания на родна почва са по-скоро пехливански борби, които заради хвърчащия навсякъде пясък не могат да бъдат съвсем качествено заснети.
Докато в Desafio игрите изискват истински атлетични умения, в "Игри на волята" твърде често на отборите им стига да имат един, който плува добре, и един, който има много мускули. И, разбира се, неизменно трябва да има и съотборник, който да решава станалите вече легендарни пъзели.
Въпросните пъзели на думи звучат като загадка, сравнима с ребусите из романите на Дан Браун, и продуценти и кастинг директори задължително се сдобиват с поне няколко умни глави, които гордо наричат "специалисти по пъзели".
В действителност тези малко по-интелигентни участници са нещо като еднооките в царството на слепите, а самите пъзели са като донесени от детската градина.
Сякаш някой оператор се е загледал в кубчетата на петгодишната си дъщеря, решил е, че са достатъчно увлекателни и ги е замъкнал на снимачната площадка, за да си поиграят и участниците с тях.
Даже имената на племената будят пристъпи на неловък смях. "Непобедимите" не спират да губят, при "Супергероите" няколко участници са в постоянна летаргия, а при "Безстрашните" има състезатели, които се страхуват и от сянката си.
Но истинската обида за интелекта настъпва, когато буквално над половината екранно време е отделено не за ровене из царевските дюни, тичане от капитана на отбора до другото дърво и сглобяване на картинка от пет кубчета. Тегоба е да гледаш интригите, които сценаристите са спуснали към участниците.
В тези кадри усещането, че това е риалити шоу, а не турски сапунен сериал, тотално се губи.
Уж е предаване за оцеляване и борба с трудностите, пък над 70 процента от епизодите са заети от дребнави свади и караници.
Ако между състезателите няма достатъчно напрежение и хъс за кавги, умело се намесват сценаристи и вкарват така необходимия повод за сблъсъци - я недостиг на храна, я уж изненадващо отпадане при някоя битка.
Да, нормално е обстановката, гладът и нервите да пораждат търкания, но в риалитито са събрани хора, които са достатъчно дребнави, за да се скарат, че някой е изял една филия в повече за вечеря.
Дотук драгият зрител трябва да е осъзнал, че ако иска да гледа оспорвани състезания, атрактивни надпревари и среща на силни характери - трябва да смени канала и да потърси оригиналното Desafio.
По-тъжното е, че "Игри на волята" не е първият, а поредният чуждестранен формат, който се побългарява до негледаемост.
Ако риалитито беше пресъздадено дословно по колумбийския му първоизточник, то щеше да намери немалко верни фенове. Предаването можеше да зарадва почитателите на Беър Грилс и на други формати за оцеляване като "Сървайвър" (Survivor) и "Човек срещу природа" (Man vs. Wild).
Можеше, но не би...
