"Какво е това?", би попитал някой първокласник, когато види "истински" телефон. От онези класическите - черен, бежов или млечнозелен на цвят, с огромна слушалка, навъртян като свинска опашка кабел и шайба вместо бутони. Не е нужно да се напъвате, за да си спомните характерния звук, който се чуваше докато шайбата се връщаше на стартова позиция след всяка набрана цифра. А при грешка нямаше бутон за изтриване, а всичко започваше отначало, което можеше да превърне набирането на по-дълъг номер в доста сериозно предизвикателство. Ако изнамерите една такава класика на тавана си и я покажете на някой под 15 години, може доста да се позабавлявате с опитите му да набере случаен номер.
Не онзи списък с имена, имейли и телефони на познати, който се появява на екрана на смартфона ви, когато натиснете бутона "Контакти". Тук става дума за "the real deal" - дебелата книга с жълти корици, която години наред е била прозорец към света на всяко българско семейство. Телефонните указатели съдържаха хиляди имена, телефонни номера и адреси. Това всъщност беше един доста полезен предмет, поради което в някои домове се радваше и на специална позиция - винаги близо до телефона, а понякога и на специална масичка. По кориците на телефонния указател често имаше надраскани с молив и химикал поне няколко телефонни номера - тези на най-близките приятели, роднини и познати на собствениците му.
Да си имаш собствена телефонна линия също беше лукс. Дуплексът при домашните телефони беше ситуация, при която два телефонни номера са закачени на обща линия. Най-често между съседи. Проблемът беше, че докато едните говорят по своя телефон, другите не можеха да използват техния си - защото той нямаше сигнал, а обажданията можеха да се направят след като съседите са приключили своя разговор. Стигало се е до абсурдни ситуации, скандали, спорове, засичания, пропуснати разговори и още, и още.
Намираш се в друг град и трябва спешно да направиш обаждане? Има решение за това. Намираш най-близкия уличен телефон, пъхаш картата си и набираш. Навсякъде по кабинката има драсканици и листчета с обяви, страничните стъкла са счупени, бутоните и слушалката са дом на толкова микроби, че е по-добре изобщо да не се замисляш за това. Нищо чудно и някоя дъвка да изненада ухото ти, ако не внимаваш и твърде бързо залепиш слушалката до него. Днес уличните телефони не са изчезнали напълно, но са по-скоро паметници на миналото; част от пейзажа, символизираща бързото развитие на комуникационните технологии.
"Шефе, търсят те по мобифона" не е само начална реплика от една доста стара песен, но и описание за времена, в които мобилният телефон беше рядкост - символ на престиж, а в някои случаи и на дълбоки джобове заради не особено легален бизнес. Днес мобилните телефони са навсякъде около нас, поради което не можем да оценим истински революцията, която представляват. Първият мобилен телефон, който може да бъде държан в ръка, е представен от Motorola през 1973-а и тежи цели 2 килограма. Опитайте се да държите бутилка с газирана напитка до ухото си 5 минути и вероятно ще пресъздадете усещането. Мобифонът беше гъзарски аксесоар не само у нас, но навсякъде по света - иконични са кадрите на Майкъл Дъглас с неговия телефон във филмовата класика "Уолстрийт" (на снимката: героят на Чарли Шийн също се възползва от "удобствата" на мобилната комуникация).
Отиваме малко по-напред във времето, когато да имаш мобилен телефон вече не беше някаква уникална рядкост. Един от най-разпространените телефони не само по света, но и у нас беше класическият Nokia 3310. 126 милиона бройки са продадени от този апарат, а с годините той придоби и култов статус, заради което през 2017-а беше пусната и негова обновена версия. Нищо обаче не може да се мери с оригинала, който се предаваше от поколение на поколение - когато родителите/баткото/каката получеха нов телефон, старият отиваше към по-малкото дете. А за онези времена (началото на новото хилядолетие), телефонът си имаше всичко - калкулатор, хронометър, възможност за писане на смс-и и, разбира се, игри. И като стана дума за игри...
В метрото можете да видите хора на всякаква възраст да ползват смартфоните си като игрови конзоли. Играят бойни игри със спираща дъха визия, развиват базите си в стратегии, цъкат Hearthstone и т.н. В магазините с app-ове за Android и iOS могат да се намерят хиляди игри. Повечето от тях един ден ще бъдат забравени. Но ето че 20 години след като играта Snake се появява в телефоните на Nokia, тя все още е в спомените на милиони хора по света. Елементарният геймплей прави Snake лесна за научаване и изключително трудна за овладяване, особено в последните нива. Придвижването на изградената от точки змия по екрана и храненето й с други точки, за да расте все повече и повече, е занимавало часове наред и деца, и възрастни. А в някои неуспешни случаи е завършвало и с хвърляне на телефона...
Класна стая. Два телефона са поставени един срещу друг на чина, а чертичките на дисплеите им, обозначаващи докъде е стигнало прехвърлянето, се движат едва-едва. В тях са вперени напрегнатите погледи на собствениците на телефоните. Те знаят, че дори малко мръдване може да прекъсне инфрачервената връзка и изпращането да бъде прекратено. Чрез инфрачервения порт на телефоните се прехвърляха песни, мелодии, снимки, а по-късно и игри. Нищо не ставаше за секунди, както е днес. Вместо това дори малките файлове изискваха търпение и добре позиционирани телефони. Но удоволствието от успешното прехвърляне беше голямо, а съдържанието - без значение дали е било песен, картинка или игра - изключително ценно. Нещо, което днешните ученици, разглезени с бърз мобилен интернет и масово разпространени Wi-Fi мрежи, трудно биха разбрали.
