Сърцето на Дани Уебър му подсказва, че нещо не е наред още преди да забележи полицейските коли пред стадиона. Малко преди това получава обаждане от Тери Бърн, един от шефовете на Уотфорд, който го вика да дойде спешно на "Викъридж Роуд".
Казва му, че трябва да подпише още някакви документи, което му се струва доста странно, тъй като всичко около преминаването му за постоянно при "стършелите" след наема от Манчестър Юнайтед, отдавна е уредено.
"Винаги ще помня това ужасно чувство в стомаха си, когато спрях на паркинга. Там беше колата на треньора Рей Люингтън, тази на Тери и две патрулки. Помислих си: "О, Боже, какво съм направил?!", спомня си Дани.
Когато отива в офисите, директорът и треньорът са с просълзени очи. "Полицаите трябва да говорят с теб", казват му те.
Скоро лъсва и жестоката истина.
Униформените му казват, че автомобилът на съотборника му Джими Дейвис се е забил в камион на магистрала М40. Водачът е загинал на място, но все още не може да се потвърди самоличността му.
"Обясниха, че колата е била идентифицирана, че е тази на Джими, само по регистрационния номер. Иначе е била неузнаваема. Искаха да знаят дали е възможно някой друг да я е шофирал. Но вътрешно знаех, че е бил той..."
Двамата са големи приятели от школата на Манчестър Юнайтед, в която се събират, когато са на 13-14.
"Намирахме се на терена и със завързани очи - обяснява Уебър. - Когато Джими се присъедини към Уотфорд под наем, аз току-що бях финализирал постоянния си трансфер и оживлението беше голямо. Очакваше се двамата да сме неудържими в Чемпиъншип.
Вечерта преди първия мач за сезона хапнахме заедно в хотела му. Беше контузен - лека травма, но достатъчна, за да го извади от срещата на следващия ден.
Приключихме към 21:00 ч. и той каза: "Май ще си се прибера вкъщи". Беше много привързан към семейството си и използваше всеки удобен момент да го прекара заедно с майка си, баща си и малкото си братче. "Честно казано, Джим, няма смисъл. Защо не си останеш тук, да преспиш и да продължиш лечението си на сутринта." Когато си тръгвах, изглеждаше убеден: "Не, няма да си ходя у дома." Прибрах се и повече не съм мислил за това."
На сутринта е събуден от директора Бърн, поема към стадиона и се среща с полицаите, които го питат дали Джим може да е дал колата на друг.
"Той много си я пазеше. Младите момчета във футбола често си разменят колите, но Джим не позволяваше на никого дори да му я премести с три места на паркинга. Със стомаха си усещах какво означава това. Опитах се да му звънна по телефона. Веднъж, два пъти, няколко пъти... Таях надеждата, че не е това, което си мисля. Просто не исках да повярвам. Не можех да обработя това, което ми бяха казали.
Джими беше мъртъв, а аз си мислех, че си е още в леглото. Аз плачех. Рей Люингтън плачеше. Тери Бърн плачеше. Беше просто ужасен момент.
Новината, че млад играч на Манчестър Юнайтед е загинал в автомобилна катастрофа, започна да се разпространява бързо, така че се обадих на близките си, за да им кажа, че съм добре, както и че няма да има мач.
Тогава другите играчи на Уотфорд започнаха да се появяват на стадиона. Трябваше да играем с Ковънтри, първи двубой за сезона. Бях със слънчеви очила, защото очите ми бяха кървавочервени. Когато Рей и Тери казаха на играчите, съблекалнята потъна. Всички плачеха, защото много го обичаха. И имаше защо.
Когато идваше нов, трябваше да изпее песен. Джим си избра "Gangsta's Paradise" на Кулио. Рецитираше текста през целия предсезонен лагер във Финландия и непрекъснато ме питаше дали е научил думите правилно. Накрая изпя песента пред всички по невероятен начин. Този момент се запечата в съзнанията на момчетата от отбора и в негова памет пеехме песента преди всеки мач през сезон 2003/04."
На погребението на Дейвис в Редич присъства целият тим на Манчестър Юнайтед, а ковчегът е положен в земята под звуците на "Gangsta's Paradise".
"Смъртта на Джими ме натъжи, но също така отвори нови перспективи. Това беше напомняне колко крехък е животът. Нищо не трябва да се приема за даденост", отчита Уебър.
Но как се стигна до фаталния инцидент с бившия младежки национал на Англия?
Приятелите му смятат, че умората е била основният фактор. Но има и други. Много съществени.
Близките на играча са потресени, че в кръвта му е открит алкохол (двойно над допустимите промили), а той се слави като почти пълен въздържател. На пътя има мъгла, а футболистът се забива в камиона със скорост от 190 км/ч.
След раздялата в хотела, Джими тръгва към дома си и посещава нощен клуб в Редич с един от най-добрите си приятели. Прибира се с такси към 2:30 ч., а само два часа по-късно се случва фаталната катастрофа.
"През онази година футболът беше труден за мен. Не защото бях загубил радостта от него, а защото не осъзнавах колко голяма тежест нося на раменете си. Скърбях много. Имаше дни, в които приключвах тренировка в 13:00 ч., прибирах се сам вкъщи, сядах пред компютъра и преди да се усетя, беше станало 22:00 ч. без да съм слагал и залък в уста", разказва Уебър.
Когато мъката ставала непоносима, взимал телефона и набирал приятеля си. "Знаех номера му от векове - споделя той. Обаждах му се, въпреки че знаех много добре, че няма да ми отговори. Да, признавам си - това беше много странно. Смъртта на Джими беше породена от желанието да отиде да види семейството си, което беше по-важно за него от всичко друго. Но случилото се беше трудно за възприемане. Все още е така. Бяхме заедно, а 12 часа по-късно него вече го нямаше..."
Джими Дейвис си отива на 9 август 2003-та. На 21.
