Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Футболистът-хулиган, който влезе в затвора сред убийци и гангстери, а в килията го чакаше един от онези, срещу които се беше бил

Кадър от охранителните камери по време на сбиването между феновете на Брентфорд и Лейтън през май 2010 г.
Дийн Уелс с екипа на Стивънидж

Пролетта на 2010 г. Мракът леко започва да обгръща Лондон, а около гара "Ливърпул стрийт" цари обичайното оживление за майска съботна вечер.

Само на стотина метра от станцията, в една от пресечките, здрави момчета с късо подстригани коси, маркови дрешки и искри в очите нервно отпиват от бирите си. Събрали са се в "Railway Tavern" няколко часа, след като е завършил последният мач за сезона на любимия им Брентфорд срещу Хартлипул.

Срещата им в пъба край гарата не е случайна, но няма да пътуват. Въпреки че в известен смисъл са се запътили на пътешествие към неизвестното. Често поглеждат часовниците и мобилните си телефони и пресмятат колко време остава, докато се появят "онези копелета".

Кои са те ли?

Омразният Лейтън Ориент е гостувал в Колчестър, а край "Ливърпул стрийт" избрана група от неговата агитка трябва да се отзове на поканата за "танц" от страна на хулиганите на Брентфорд.

Началото на "дискотеката" е дадено с няколко бутилки, които политат към пъба, а секунди по-късно двете групи започват да се млатят като обезумели. За щастие, полицията реагира бързо и ситуацията е овладяна, без да се стигне до сериозни наранявания и от двете страни.

19 от участниците в мелето са изправени пред съда, а когато влизат в залата, съдията процежда през зъби: "Това беше позорна проява на насилие!". Шестима са вкарани в затвора, а един от тях е Дийн Уелс, бивш професионален футболист, преминал през Стивънидж, Брентфорд и няколко клуба извън Футболната лигата. Уелс, тогава 26-годишен и капитан на аматьорския Хемптън и Ричмънд Боро, се признава за виновен и е осъден на година зад решетките.

Десетилетие след тези събития Уелс изглежда по-мъдър и по-уравновесен. И днес продължава да посещава всеки мач на Брентфорд, но "ударната" му бригада е различна - от лявата му страна е едното му дете, а от дясната - другото. Какво щастие! Хлапетата гледат отбора във Висшата лига на приветливия и нов "Къмюнити Стейдиъм".

Дийн е загърбил повечето от старите си навици, но футболът и любовта към "пчеличките" продължават да му носят толкова силни емоции, колкото и в хулиганските години.

"Напълно разбирам защо хората мислят по начина, по който го правят - споделя Уелс, визирайки отношението към феновете с присъди за футболно хулиганство. - Осъжданите биват заклеймявани, че не са истински фенове и т.н. Разбирам ги. Но ми повярвайте, че целият ми живот се върти около Брентфорд."

Дийн обвинява ефекта от погълнатите бири и нежеланието да се "цепи от колектива" за участието си в мелето срещу привържениците на Лейтън. Но не иска да се оправдава, а и знае, че не може да върне времето назад.

"Има клеймо върху хората, които са лежали в затвора - казва той. - Обществото автоматично си мисли, че си някаква откачалка. Че си някакъв лунатик. Всъщност бях възпитан добре от родителите си, научиха ме на обноски и да уважавам другите. Само защото миналото ми може да изглежда малко, как да кажа, цветно, не означава, че съм шумен и заядлив човек. Скандалджия. Просто понякога те сгащват натясно.

Ориент се връщаха от Колчестър и всичко беше уредено предварително, макар че не аз бях инициаторът.

Всичко се случи много бързо. Полицейският участък в Бишопсгейт е буквално на 30 секунди и ченгетата заловиха много хора вътре в жп гарата. Нямаше измъкване, мен ме хванаха точно зад ъгъла. Озовахме се в Олд Бейли (Old Bailey е съдът в Лондон, в който се разглеждат процесите за най-сериозните престъпления във Великобритания. Името му произлиза от улицата, на която се намира - б. пр.), тъй като имаше толкова много хора, замесени в случая. Оглеждаш се на това място и си мислиш за всички хора, преминали през този съд. Бяхме в най-тегавата съдебна зала в Англия и вероятно една от най-известните в Европа. А нали знаете, че местният затвор е Белмарш? И в такъв момент си мислиш: "По дяволите, не може да е истина!". След което те вкарват и си рамо до рамо с осъдени, на които им остават по 25 години. Ти си там, където са и хора, които ще прекарат остатъка от живота си в затвора."

Уелс лежи пет месеца и половина в Белмарш - затвор, в който са настанени някои от най-бруталните убийци и гангстери в страната - и три седмици в Съфолк. Освободен е условно предсрочно заради добро поведение.

В Белмарш работата му е да изработва "попита" - възпоменателните макове, които виждаме и във Висшата лига в памет на загиналите във войните. Но не това е най-интересното от престоя му в зад решетките.

Удивителното е, че го слагат в една килия с известен фен на Ориент, който също е осъден за размириците край "Ливърпул стрийт".

Можете да си представите какво е било в началото.

Но ден след ден двамата футболни врагове се сприятеляват. "Все още поддържаме връзка и даже се виждаме на няколко месеца, за да хапнем и пийнем по нещо", разказва Дийн.

В Белмарш секундите са векове, но пък използва времето да си възвърне формата: "Бях заприличал на сумист, но излязох отслабнал и в добро физическо състояние."

Аматьорският Брейнтри Таун, воден от бившия играч на Уест Хем и Англия Алън Девоншър, му предлага да се върне в играта.

Но има и сериозна уловка - на Уелс му е наложена седемгодишна забрана да се доближава на по-малко от една миля от който и да е стадион в страната, на който има официален мач. Все още му е забранено да пътува и за двубоите на националния отбор на Англия, тъй като системата автоматично го изхвърля при кандидатстване за билет, въвеждайки името си.

Позволено му е обаче да възроди кариерата, след като Апелативният съвет преразглежда случая му и от полицията казват "да". "Но ако не бях в групата за мача, бях контузен или наказан - трябваше да стоя настрана и да спазвам ограничението. И съответно нямаше как да ходя на двубоите на Брентфорд."

След Брейнтри отива в Стивънидж, където изживява най-големия си кошмар на терена. Отборът е в Лига 2, а там е и... Лейтън Ориент.

През август 2015-а предстои гостуване на неговия "Бризбейн роуд", по трибуните на който няма нито един запалянко, който не знае кой е Дийн Уелс.

"Сипеха се страшни обиди - отляво, отдясно, отгоре, отдолу... Чуваш всичко, защото не е някой огромен стадион с огромни пълни сектори. Хранеха ме и от четирите трибуни. Отивам да бия тъч и чувам: "Ти, брентфордски боклук!". Губехме с 0:2, а в 89-ата минута се опитах да върна на вратаря ни с глава, но получих схващане на крака и само "изплюх" топката на 1-2 метра. Един от техните я взе и вкара. Днес си давам сметка, че нещо дълбоко в мен ме е напрягало в онзи ден. Обикновено съм спокоен и никога преди не бях имал крампи. Вероятно психически съм бил засегнат много повече, отколкото съм предполагал."

През пролетта Дийн навърши 36 и е горд баща. Работи в училище като надзорник и момче за всичко на ръководството. Отчита, че времето в затвора е оказало дълбоко влияние върху него, но не се срамува да говори за хулиганското си минало.

"Има всякакви хора по агитките - казва Уелс. - Хора с всякакви професии. Има такива с доходи от по 80 хиляди паунда годишно и отгоре, има и такива на минимална заплата. Всички обаче са привлечени от идеята и са заедно. Всички са приятели. Това е футболът - на стадиона няма по-добри и по-лоши."

И изобщо не говори празни приказки. За Брентфорд Дийн е готов на всичко. В името на клуба дори прекратява кариерата си.

Казусът е следният - получава тежка контузия на коляното и шефовете на Боръм Ууд, последния му отбор, са готови да платят 8 хиляди лири за операцията и лечението. Уелс обаче решава: "Стоп!", знаейки, че като напуска играта, ще освободи уикендите, което пък означава, че ще може да жужи с любимите "пчелички" навсякъде из страната.

"Рехабилитацията щеше да отнеме от девет до 12 месеца и след това вероятно можех да играя още някоя и друга година - казва той. - Но стигнах до етапа, в който отчаяно исках да започна отново да гледам Брентфорд на живо. Просто знаех, че това е моят шанс и ако приключа с футбола, с децата ще можем да сме на всеки мач. Така и стана - винаги съм там, винаги с хлапетата."

Най-четените