Дългоочакваната автобиография "Футболът, моят живот" на Йън Райт вече е достъпна и всеки желаещ може да си я поръча ексклузивно чрез лично съобщение към фейсбук страницата на фен клуба на Арсенал в България: https://www.facebook.com/arsenalbulgaria или с поръчка на thebook@arsenal-bulgaria.com. A от днес до 01.06.2021 всеки топчия може да поднови членството си или да се присъедини към организацията на https://arsenal-bulgaria.com/store/category/4/
Представяме ви поредния откъс от книгата посветен на проявите на расизъм през 80-те и 90-те години.
Откакто съм футболист, ми се струва, че хората - особено в Лондон - постепенно се отърсват от предразсъдъците си. Отдавам това на два фактора: въвеждането през 70-те и 80-те години на строги наказателни мерки срещу прояви на расизъм, както и това, че цяло поколение бели деца израсна в смесена среда със своите тъмнокожи и азиатски връстници и видя, че те не са толкова страшни, че няма разлика между "нас и тях".
Най-очевидната положителна промяна е на терена, където днес има много повече тъмнокожи футболисти, отколкото преди трийсет години. В наши дни това е съвсем нормално и дори не се коментира.
Не така стояха нещата обаче в средата на 80-те, когато прохождах в професионалния футбол. Тогава повечето футболисти гледаха на тъмнокожите си колеги като на някаква друга порода.
Това бяха схващания, наследени от предишните поколения. Да не забравяме, че тогава още хвърляха банани на тъмнокожите играчи. В съблекалнята винаги имаше такива, които смятаха, че футболът е спорт за бели хора. Просто бяха възпитани така.
Мисленето на хората започна да се променя осезаемо през първата половина и средата на 80-те, което съвпадна с началото на моята кариера в "Палас" .Играчи като Вив Андерсън, Дез Уокър и Пол Инс разбиха на пух и прах мита, че тъмнокожите футболисти ги бива само да се фръцкат по крилото, но за друго "нямат топки".
Редица от тях се утвърдиха в националния отбор на Англия, а новата вълна млади надежди беше микс от тъмнокожи таланти и техни бели връстници, които не споделяха расистките възгледи на предшествениците си.
Сблъсъкът с подобни промени вероятно е бил доста стряскащ за старата гвардия, чийто свят сякаш се разпадаше.
Няма съмнение, че в основата на конфликта между младите играчи и ветераните в "Палас" бяха расистките предразсъдъци на последните. Те бяха тесногръди хора с ограничено мислене, а повечето нови попълнения бяха тъмнокожи - аз, Брайти, Джон Салако, Анди Грей, Тони Финигън...
Тони бе абсолютното олицетворение на тази културна "смяна на караула": добре облечен, изискан и високоинтелигентен - дори бих го нарекъл свирепоинтелигентен! Той беше начетен и ерудиран, с изключително богат речник. Беше толкова наясно със себе си, че можеше умело да води спорове на всякакви теми, без да избухва в крясъци и нервно ръкомахане.
В онези години професионалните футболисти гледаха на по-образованите си колеги с подозрение и враждебност. Да вземем Греъм льо Со например - него постоянно го ядяха, задето четеше вестник "Гардиън" и умееше да решава кръстословици.
Заради цвета на кожата и интелекта си Тони бе нарочен, че избива комплекси! Ама че клише! Нищо комплексарско нямаше у Тони Финигън! Той беше един от флагманите на новата вълна тъмнокожи футболисти, които имаха богата обща култура и самочувствие и умееха да общуват на всякакво ниво, но в началото на 80-те бяха считани за "надувки" от по-възрастните тартори в съблекалнята. Аз също станах жертва на това.
Никак не беше приятно. Направо си беше гадно. Реално погледнато, не можех да направя нищо по въпроса, освен да бъда себе си. Същото се отнасяше и за останалите. Именно ние бяхме движещата сила зад спечелената от "Палас" промоция в Първа дивизия и независимо какво мислеха онези другите, те разчитаха на нас, за да прибират премии при победа. Бяха наясно, че и ние го знаем, така че, макар да се опитваха, не можеха да ни смачкат самочувствието.
Тъкмо в това беше номерът - колкото и неприятен и недопустим да беше този расизъм на лична основа, най-важното бе да печелиш психологическите битки. Не биваше да се палиш. Нито да приемаш нещата присърце. Трябваше да демонстрираш нахакано, а не пораженческо поведение - да не позволяваш тези неща да те потискат, иначе щеше да загубиш войната.
Ние бяхме отракани младежи, които се наслаждаваха максимално на живота си като професионални футболисти в Лондон. Карахме си кефа и онези дърти расисти трябваше да се съобразяват с нас много повече, отколкото ние с тях.
Ето защо, исторически погледнато, така наречените blues parties и sound systems са били толкова важни за тъмнокожите емигранти в Лондон през 50-те и 60-те години на миналия век. Тъй като не са ги допускали в повечето пъбове и танцови зали, те сами са си организирали забави, на които са ходели издокарани в най-хубавите си дрехи. Така с гордо вдигнати глави са давали да се разбере, че колкото и враждебност да срещат в работата, на улицата или от хазяина, това няма да им попречи да се веселят и няма да се съобразяват с когото и да било.
Този тормоз върху младите хора с тъмна кожа не беше само във футбола. В някои райони на Лондон го правеха за удоволствие.
По онова време още нямаше нощен транспорт, а такива като мен можеха само да си мечтаят за личен автомобил. Ходеше се предимно пеш и редовно трябваше да бягаш от разни идиоти или пък те спираха ченгета.
На определена възраст повечето скинхедс се сдобиваха с Ford Cortina MK2* и постоянно обикаляха квартала, търсейки кого да пребият. Като тийнейджър бягането от скинари беше ежедневие, при това не само за нас! Те скачаха и на хипари, на метъли, пънкари и теди бойс - общо взето на всички! Никой не се чувстваше "пренебрегнат", отделяха ни еднакво внимание! Когато пък нямаше с кого да се сбият, се биеха помежду си, в зависимост от футболните си пристрастия или квартална принадлежност. Затова макар да ни викаха "еди-какви си чернилки", ние не го приемахме лично.
Ходехме в Jasper's - клуб, който се помещаваше в пъб Squire, близо до Бекънъм. Районът беше известен като бастион на расизма. Jasper's беше диско и соул клуб, където се наблягаше на звука от края на 70-те и групи като Chic. Подобно на повечето лондонски клубове за соул музика, клиентелата беше микс от тъмнокожи и бели младежи. Черните пичове ходеха там, за да танцуват, и понеже бяха готини, винаги се открояваха и хващаха окото на белите момичета.
Проблемът беше, че помещението се намираше в дъното на пъба, а в самата кръчма се събираха най-големите расисти от квартала, предимно мъже на възраст между осемнайсет и четиресет години. Видеха ли бяло момиче с черен, направо побесняваха! На излизане от клуба буквално се превръщахме в подвижни мишени! Случвало се е да ме гонят чак до вкъщи. За да се измъкнеш, трябваше да си пробиваш път с бой, след което да пълзиш под коли или да прескачаш огради, за да се скатаеш в нечия градина.
Тези неща нямаше да ми се случват, ако вместо на клуб ходех в местната библиотека и след това се прибирах направо у дома. И макар да не беше много весело да те сгащят и напердашат скинарите, това беше част от живота по онова време. По-големите братя на черните момчета често се събираха и ходеха да отмъщават. Това просто бяха приключения, свързани с процеса на израстване.
Винаги смятахме, че сме достатъчно бързи и умни, за да им се изплъзнем - да те гепят беше голям срам! Приемаше се така, сякаш си изложил цялата общност, като си се оставил да те хванат, така че освен боя, после отнасяше и подигравки от приятелите си.
Най-кофти беше тъкмо когато си избягал от белите и си отдъхваш в твоя квартал, да вземат да те спрат ченгетата! Някои мои приятели направо откачаха: "Досега ме преследваха и бягах като идиот няколко километра! Сега пък вие! Защо ме спирате, бе? Какво съм направил?".
В такива случаи аз винаги си траех, защото с кварталните ченгета шега не биваше. Носеха се какви ли не истории за премеждията на тъмнокожи братя в полицейския участък в Лейдиуел. Разказваха как им хвърляли един мокър дюшек отгоре и ги биели с палки. Болката била жестока, но заради дюшека не оставали синини.
Освен това оплетеш ли се веднъж в цикъл от арести и съдебни дела, после дълго време няма измъкване. Повечето от нас ги беше страх от полицията и гледахме да си нямаме работа с тях.
Разбира се, ченгетата знаеха кои са истинските престъпници, а с нас се заяждаха ей така, за да ни дразнят и да ни напомнят кой командва парада. Тормозеха ни просто защото можеха да го правят безнаказано.
Понякога обаче имаха право. Помня, че ме погнаха най-здраво, когато си купих кола - Vauxhall Viva, която нямаше застраховка, не беше минавала на преглед, нито ѝ бях плащал данъка. На всичкото отгоре и аз самият нямах шофьорска книжка! Обикновено вътре бяхме наблъскани шест-седем души, касетофонът гърмеше и от прозорците димеше джойнт. Когато ме спираха ченгета, първата ми реакция винаги беше: "Защо се заяждате с мен?".
Така разсъждавахме по онова време заради редовния тормоз от полицията, но като си спомням за това сега, се питам: "Какво съм си въобразявал! Ако видех такава кола и аз бих я спрял, нищо че не съм ченге!".
Начинът, по който аз и приятелите ми се оправяхме с полицията като тийнейджъри, не беше много по-различен от това как приемахме по-старите играчи в "Палас" - без излишен гняв и злоба. Свикваш с мисълта, че при всяко излизане от къщи има вероятност да те спрат ченгета. Така или иначе не зависи от теб, затова най-добре не им се връзвай!
Спираха ни на улицата за разпит и джобене, след което ни пускаха и си продължавахме по пътя щастливи, защото отивахме на клуб. Знаехме, че ни предстои купон - танци, поркане и евентуално някое гадже... А ченгетата? Тяхното "парти" беше да се заяждат с нас! Е, кой печели тогава?
В никакъв случай не смятам за редно подобно отношение от страна на полицията или който и да е, но пък ние предпочитахме да си гледаме живота, вместо да се занимаваме с тези неща. Хората недоумяват, когато им казвам, че не изпитвахме гняв. По онова време в очите на доброжелателите съществуваше карикатурна представа за нерадостното битие на сърдития, угнетен тъмнокож, но нито ние, нито повечето братя, които познавах, бяхме такива.
Животът ни сблъскваше с много несправедливости, но като цяло приемахме нещата с усмивка и определено не мразехме белите, макар да измисляхме вицове за тях. Общувахме с други тъмнокожи най-вече защото бяхме от един квартал. Не бяхме борци против Системата, защото в действителност имахме по-вълнуващи неща за правене. Нещата, които обичахме и с които се идентифицирахме.
Истинският проблем възникна в края на 70-те, когато започнаха да вкарват всички ни в един и същи стереотип: гневни, отчаяни, бедни, зле образовани... В същото време цяла една средна класа ерудирани и амбициозни тъмнокожи биваше пренебрегвана, както е и до днес. Все ни питаха: "Какъв ви е проблемът? Какво не ви харесва? Откъде тези комплекси?".
Такова отношение спъваше развитието ни и беше доста обидно, защото никой не би се осмелил да сложи всички бели под един знаменател.
Същото беше във футбола - смяташе се, че тъмнокожите играчи ги бива само да тичат по крилото и да правят финтове, но иначе са мързеливи и не им стиска да влизат в единоборства. Е, този стереотип беше преодолян, но в днешно време има други, които пречат на бившите футболисти с тъмна кожа да стават треньори и мениджъри.
Нищо не се променило.
