Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Ние да не сме опитни свинчета и защо ни спирате пържените картофки?"

"Ние да не сме опитни свинчета и защо ни спирате пържените картофки?" Снимка: Getty Images

Дългоочакваната автобиография "Футболът, моят живот" на Иън Райт вече е достъпна и всеки желаещ може да си я поръча ексклузивно чрез лично съобщение към фейсбук страницата на фен клуба на Арсенал в България: https://www.facebook.com/arsenalbulgaria или с поръчка на thebook@arsenal-bulgaria.com.

В поредния откъс от книгата се разказва за революцията на Венгер отвътре. Приятно четене:

Заниманията на отбора с Боро Приморац траеха около два часа и задължително завършваха с тренировъчна игра, за която се деляхме на отбори от по осем или девет души. Тези "мачлета" бяха с точно фиксирано времетраене, което Боро внимателно следеше, и когато трябваше да им свири края, буквално цепеше секундата. Кажеше ли "стоп", трябваше веднага да спрем. В началото това зверски ме дразнеше, направо побеснявах. Особено когато в разгара на някой страшен мач, при резултат два на два, той казваше "достатъчно", без изобщо да се трогне. В такива случаи реагирах като малко дете: "Стига бе, тренер, как така край! Играем до гол! Тренер, хайде до гол!". Но той не ми обръщаше никакво внимание.

Беше ми трудно да го приема, защото обожавах да вкарвам голове по всяко време, където и да е. На тренировките празнувах всяко свое попадение по същия бурен начин, както в истинските мачове - ако не вярвате, питайте бившите ми съотборници! Години наред в "Арсенал" се работеше най-вече върху играта в защита, което за мен беше повече от отегчително. После пък дойде този страхотен треньор от Европа, с когото заниманията бяха истинско удоволствие, само дето ги спираше в най-готиния момент! Така ми се струваше отначало, защото разсъждавах егоистично. Постепенно обаче започнах да си давам сметка колко невероятно ползотворни бяха за нас тези тренировки, независимо че Боро така безцеремонно дърпаше шалтера.

Най-изненадани останахме от витамините и креатина, които бяха такава новост за английския футбол, че преди това дори не бяхме чували за тях.

Беше ни обяснено, че креатинът дава допълнителна сила при кратки и интензивни натоварвания като спринтирането и освен това помага за възстановяването на мускулите. Основните хранителни добавки бяха витамините Б6 и Б12. Приемахме ги под формата на таблетки или инжекции. Те помагаха за разграждането на приетата от нас храна в глюкоза - може би най-важния източник на енергия за професионални спортисти като нас. Такива хранителни добавки взимаха олимпийските атлети. Разликата между Арсен и останалите мениджъри беше и в това, че ни третираше като атлети, а не просто като обикновени футболисти.

В самото начало, може би първите няколко дни, имаше известно подозрение от наша страна: "Чакай, чакай, какво е това? Какви са тези неща, как ще ми се отразят?". Съвсем нормално, предвид че ставаше дума за съблекалня, пълна с опитни футболисти. На нас ни изглеждаше така, сякаш някакъв никому неизвестен човек, появил се отникъде, ни заповядваше: "Така - от днес започвате да взимате креатин, плюс таблетки Б6 и инжекции Б12". До този момент бяхме постигнали сериозни успехи на терена, затова смятахме, че тренираме по възможно най-качествения начин.

Въпреки че в спортните издания се вдигна шум около креатина, ние бързо установихме, че нито е забранен, нито вреден.

Клубът никога не би позволил подобно нещо, а щом опознахме Арсен Венгер, ни стана ясно, че той не би рискувал здравето на играчите си. Освен това не би прибягнал до непозволени средства, за да печели мачове - прекалено честен е и твърде много уважава футбола. Никога не би ни дал нещо, което не е натурален витамин.

Естествено, имаше много подмятания от сорта на: "Ние да не сме опитни свинчета? Това футболен отбор ли е, или научен експеримент?". Аз имах проблем единствено с инжекциите, но не за друго, а защото не обичах игли.

Имаше недоволни и от смяната на менюто, най-вече защото се случи така внезапно, без предупреждение.

Аз определено имах забележки, а Дико (Лий Диксън - бел. пр.) и някои други полудяха, когато пържените картофи изчезнаха от менюто в ресторанта на тренировъчната база. На тяхно място се появиха броколи, зелен фасул и mangetout, въглехидрати като бял ориз и паста, както и богати на протеин храни, като бяло пилешко месо и пържоли. Всичко това приготвено по възможно най-скучния начин. Трябваше да ги ядем за "гориво" - все едно си зареждаш резервоара на бензиностанцията. Хранехме се единствено за да имаме нужната енергия за мачовете.

След като аз последвах примера на Денис, той и другите чужденци - Реми Гард и Патрик, повлияха на останалата част от отбора да премине на новия хранителен режим. Когато ни бяха сервирани креатинът, таблетките и инжекциите, тези тримата буквално се наредиха на опашка с думите: "Добре, само ми кажете кое и кога трябва да взимам. Благодаря". Вече знаехме какво може Денис, а много скоро се убедихме и в класата на Патрик. Реми Гард пък демонстрираше впечатляваща физическа форма за трийсетгодишен състезател. Логично беше да си помислим: "Щом тези храни действат добре на тях, представяте ли си как биха се отразили на нас!".

Трябваха ни само два месеца по новия план, за да усетим разликата.

След това вече нямаше нужда да ни навиват. С новите храни, витамини и тренировъчни методи се чувствах по-здрав, по-стегнат и по-бърз от всякога. Това важеше за всички ни. Видимо ставахме по-мощни и силни, сякаш бяха превърнали всеки от нас в Робокоп... Робоиграчи!

Пат Райс ни изпращаше на игрището с думите: "В по-добра форма сте от другия тим! Превъзхождате ги физически! Ще вземете мача!". Когато чуеш това в съблекалнята, си готов да мачкаш!

Все пак не всичко мина по мед и масло - някои от играчите твърдяха, че взимат таблетките, но не го правеха, а други така и не можаха да се адаптират към новия режим, колкото и да се опитваха. Те просто не бяха футболисти тип Венгер и той бързо се освободи от тях. Имаше и такива като Джон Хартсън, който искаше да се впише в новата концепция, но постоянно имаше проблеми с теглото.

А какво да кажем за Мърс (Пол Мърсън - бел. пр.)! Беше ми адски мъчно, когато го продадоха, но по онова време около него цареше пълен хаос, което му пречеше пълноценно да си върши работата.

Бързо си пролича с кои футболисти смята да се раздели Арсен, чиито решения се базираха в еднаква степен на спортно-техническите умения на играчите и на способността им да се адаптират към новите методи на работа.

С всеки следващ мач се намирах в по-добра кондиция - усещах го най-силно в липсата на определени усещания, ако разбирате какво искам да ви кажа.

В отделните срещи това означаваше, че бяхме физически по-издръжливи от съперника. Обикновено в един футболен мач и двата отбора тръгват на пълни обороти и някъде около 60-ата минута започват да отпадат. Тоест, макар и поизтощен след един час здраво тичане, ти знаеш, че и другият тим вече не е толкова свеж. Противниците ни си мислеха същото: "Малко сме поизцедени, но и "Арсенал" скоро ще грохнат, не могат да поддържат това темпо!". При Арсен Венгер обаче се оказа, че можем! Докато опонентите ни издишаха, ние не чувствахме умора. При тези обстоятелства и с изпълнителите, които имахме във всяко едно звено, логично започнахме да бием наред.

Като казвам, че го усещах, нямам предвид, че припках по игрището с мисълта: "Леле, чувствам се СУПЕР!". Но след един-два спринта, вместо да си изплюя дробовете, веднага бях готов за трети - и така до последния съдийски сигнал. Напълно се потопих във философията на Арсен и понякога след мач се прибирах в съблекалнята с чувството, че мога директно да се върна на игрището и да изиграя още деветдесет минути. Тогава си давах сметка в каква страхотна форма се намираше тялото ми.

Колегите ми пък бяха впечатлени от това колко бързо започнахме да се възстановяваме след мачове.

Помня как Дико обяви, че вече не се чувствал като парцал на другата сутрин, затова щял да яде каквото му кажат и ако трябва, да се скъса от стречинг. Според мен Тони, Боулди, Дико, Найджъл и Вратаря (Дейвид Сийман - бел. пр.) удължиха кариерата си с по още няколко години именно защото и те, като Денис, най-изрядно спазваха тренировъчната програма и хранителния режим. Бяха отдадени сто процента до последния ден на активната си състезателна кариера. Методите на Венгер очевидно даваха резултат, затова те ги следваха дотогава, докато краката ги държаха.

Следващият сезон, 1997 - 1998, беше първата пълна кампания на Арсен с нас и отличната ни съвместна работа се увенча с бляскаво спечелен дубъл! Не така оптимистично стояха нещата в самото начало обаче...

Това беше първата ни предсезонна подготовка с новия мениджър и контрастът с предишните години на безкрайно тичане из "Лондон Колни" беше поразителен.

Вместо да ни юркат до припадък, сега трябваше само да потичаме между колчетата и край малките обръчи, да разцъкаме няколко паса и Арсен казваше: "Добре, стига за днес".

Натоварванията бяха толкова леки, че всички ние, или поне англичаните в отбора, започнахме да се опасяваме, че претупваме физическата подготовка и определено не се чувствахме в оптимална кондиция. Помня как по време на една тренировъчна игра се оплаках на Арсен, че дори не мога да се задъхам, а той каза само: "Не бой се, и това ще стане". После се засмя.

Можете да си представите колко сериозно беше положението, след като аз, който никак, ама никак не обичах силовите тренировки, казах на Лий Диксън: "Дико, не знам за теб, но аз никак не се чувствам подготвен!". Накрая Тони и Лий отидоха да говорят с Арсен от името но отбора и му обясниха, че сме истински разтревожени. Той, разбира се, го прие много спокойно и ни увери: "Няма страшно, всичко ще бъде наред. Ако се храните правилно, взимате таблетките и тренирате както трябва, ще бъдете във форма. Не се притеснявайте за това".

Не бих казал, че това ни успокои, но си припомнихме, че предния сезон Арсен ни беше класирал трети - с две места по-нагоре от Риок, така че му имахме доверие.

Естествено, той излезе прав - когато първенството започна, с всеки следващ мач ефектът от тренировките и диетата ставаше по-осезаем и нивото на физическата ни подготовка и кондиция се покачваше.

По правило всеки сезон идваше момент, когато започвах да усещам натрупаната умора, краката натежаваха и работата ми ставаше много по-трудоемка. Нищо подобно не се случи през 1997 - 1998 - през цялото време се чувствах отлично. Всички се чувствахме така! С течение на сезона другите отбори започнаха да губят пара, а ние направо летяхме. Арсен сякаш дирижираше темпото на отбора и постепенно го засилваше, така че да достигне абсолютен пик в точния момент. Оттам нататък имахме физическо, психическо и тотално превъзходство над конкуренцията.

Домакинската ни победа над "Лестър" на 26-и декември даде началото на серия от осемнайсет последователни мача без загуба в първенството.

Само три от тях завършиха наравно, останалите бяха победи, включително десет поредни, с които си осигурихме титлата два кръга преди края на шампионата. Изненадахме доста хора. Помня как Алекс Фъргюсън каза: "На "Арсенал" тепърва им предстои поредица от трудни мачове, нека видим как ще се справят с тях". Тонът му обаче беше по-скоро подигравателен и намекваше, че няма да успеем. Но ние успяхме и с дванайсет победи стопихме преднината на "Юнайтед" от единайсет точки, съборихме ги от върха и им взехме титлата!

Сигурен съм, че дори нашите фенове останаха шокирани от това, което видяха, след като доста от тях ни бяха отписали в началото на декември 1997-а, когато загубихме с 1:3 от "Блекбърн" у дома.

Спечелихме дубъл благодарение на Арсен Венгер, който ни беше подготвил по такъв невероятен начин, че през втората половина от сезона почти се чувствахме гузно от смазващото предимство, което имахме над останалите.

Излизахме срещу всички отбори с нагласата, че нямат никакъв шанс да ни спрат. А дори и да опитат, ще бъдат пометени!

Най-четените