На теория той все още можеше да играе футбол - не е навършил 40, а добре знаем, че има и по-възрастни действащи вратари. На практика Вениамин Мандрикин е прикован на легло вече повече от 10 години. Бившият страж на ЦСКА Москва и руския национален отбор плати скъпо за инцидент, който предизвика в нощта на 9 срещу 10 ноември 2010 г. Плати със здравето, кариерата си и с пълноценния си живот.
На тъжната годишнина Вениамин разказва повече за това как се чувства сега и как минават дните му. В спокойния му тон прозира примирение със съдбата. Очевидно е, че не се утешава с напразни надежди. Но не пада и духом, макар че можем да си представим колко му е трудно.
"Преди обичах да се разхождам, сега съм домошар"
"Дните ми минават по един и същи начин - разказва бившият футболист. - Будя се, закусвам, гледам телевизия. През следобедите отново си подремвам. А вечерта гледам филми или спортни предавания. В общи линии - излежаване по цял ден. Мечтата на идиота.
Катастрофата ли?
Никога не съм я сънувал. Състоянието ми е непроменено оттогава. Понякога имам затруднения с дишането при придвижването из апартамента. Това е последица от травмите. Нормално е. По едно време ходех на физиотерапевт, на масаж и раздвижвах мускулите си. Сега - по-рядко. Няма смисъл - нищо няма да се промени. С дясната си ръка мога да избърша лицето си и да се почеша. С лявата движенията са по трудни. Пръстите ми не работят. В подобни на моите случаи фината моторика може да се възстанови, ако изобщо се възстанови, в първите година-две. При мен минаха 10. Да ми превключат канала или да наберат някой номер - за тези неща моля близките си. Мама, сестра ми, племенникът ми - всички ми помагат.
Синовете ми Давид и Даня живеят с бившата ми съпруга на 20-30 минути от нас с такси. През пролетта, както всички останали, бяхме в карантина, сега са на дистанционно обучение. През лятото се виждахме. С Даяна поддържаме нормални отношения след развода - говорим си за децата и за живота, както трябва да бъде между адекватни и порядъчни хора.
Когато Давид беше на 7, го попитах дали иска да стане футболист, а той ми отговори отрицателно. Вече беше наясно, че да си професионалист означава постоянно да си далеч от семейството си. Иначе е доста добре физически. Прави по 33 набирания на лоста. Но повече го влече науката - биохимия, молекулярна биология и т.н. Сега завършва 11 клас и мисли да кандидатства в Московския университет. Иска да стане учен. И с право, защото учението му се удава. Ако е възможно, професията трябва да бъде избрана по любов. Да е нещо, към което те влече душата. Никога не съм карал децата си нищо насила.
На рождения ми ден на 30 август се обадиха доста хора да ме поздравят - бивши съученици, съотборници от ЦСКА и други отбори, приятели. Само че никой не дойде да ме види. Хората се страхуват да не се заразят с коронавирус. Това е единственото нещо, което пандемията промени в живота ми.
Вече почти не излизам на улицата. Не помня последния път, когато бях навън. За какво ми е - само да създавам проблеми на себе си и на близките?
Практически е възможно - две релси на стълбите и подемник на входа. Начин има, но желание - не. Можеш да поемеш малко чист въздух и през прозореца. Преди обичах да се разхождам, сега съм домошар.
Днес много неща, които някога съм смятал за важни, ми изглеждат безсмислени. Семейните ценности, здравето и благополучието на моите роднини винаги са били на първо място за мен, а сега още повече.
Когато играех футбол, изобщо не бях от големите купонджии. Мислех за бъдещето. Успях да направя някои инвестиции в недвижими имоти. Освен това получавам и добра пенсия - около 40 хиляди рубли за инвалидност първа степен. Имам достатъчно за цял живот - не се оплаквам."
За кариерата
"Преди 20 години можех да замина за Франция. Не се получи и съм много доволен от това. В Бордо нямаше как да съм титуляр, а в Алания заиграх така, че получих оферта от ЦСКА, отбора на живота ми. Спечелих толкова много титли. Как бих могъл да съжалявам за нещо? Смятам, че напук на всичко, успях да се реализирам добре във футбола.
2003-та беше най-добрата година в кариерата ми. Играх в по-голямата част от мачовете за сезона. За първи път станах шампион на Русия. Дебютирах за националния отбор. Роди се големият ми син. До 2005 г., когато спечелихме Купата на УЕФА, с Акинфеев се конкурирахме сериозно. След това обаче изборът беше направен и записах почти пълен сезон само през 2007-а заради контузията на Игор. Когато беше здрав, почти винаги играеше той. Не бих казал, че е бил нечий фаворит - просто изборът беше въз основа на качествата. Но знаех за себе си, че съм добър вратар, който може да играе на най-високо ниво. Не се упреквам за нищо. Не си позволявах да се поддавам на негативни настроения и да си мисля неща от сорта на: "Защо да тренирам толкова, като така или иначе няма да играя?". Трудех се, давах всичко от себе си, опитвах се да използвам всеки шанс. Но, за съжаление, има само едно вратарско място на терена и Игор го заемаше. Не бяхме близки приятели, но отношенията ни бяха добри. Общувахме си както на тренировките, така и след тях.
Валери Газаев е специален треньор в живота ми. С него са свързани най-ярките ми футболни спомени - как заиграх във Владикавказ, как печелехме титли в Москва, как дебютирах в националния отбор. В разгара на емоциите можеше да си повишим тон и да поспорим, но това не се отразяваше на отношенията ни. Футболът е сериозен работен процес, а ние не бяхме някакви сръдливи девойки.
В кариерата си имах доста травми. Претърпях две операции: едната - на менискуса, а другата след скъсване на адукторния мускул и частична фрактура на костта. Доста сериозна работа. Контузих се през 2009 г. на подготвителен лагер с Ростов и три месеца се възстановявах. Усещах тази травма до края - както на тренировките, така и в мачовете. Но на 29 години определено не ми минаваха мисли за отказване. И дали щяха да ми минат след година и или след 10 - един Бог знае."
"Катастрофирах в в тъмнината на непознатия Брянс"
"Карам от 19-годишна възраст. Първата ми кола беше "Лада", "седмичка". А първите ми уроци по кормуване ми преподадоха приятели от Владикавказ. Никога не съм бил фен на автомобилите, но обичах да шофирам. Зад волана на мерцедеса си забивах стрелката на 260 км/ч по московското околовръстно. С момчетата от ЦСКА често си организирахме гонки. В отбора имаше много "състезатели". Газаев никак не одобряваше нашето забавление и много ни хокаше. Бях добър шофьор. До ноември 2010 г. имах само едно произшествие, и то не по моя вина. Но в Брянск катастрофирах, защото градът ми беше непознат и беше много тъмно..."
Тук Вениамин предпочита да сложи точка на разговора. Макар и примирен със съдбата си споменът няма как да не го разстрои. Със сигурност има неща, свързани с инцидента, за които не иска да отваря дума дори и 10 години по-късно.
Завършваме с две сводки за катастрофата:
"Според представители на пътната полиция те са подали сигнал на автомобила Porsche Cayenne на Мандридин да спре - пише сайтът "Наш Брянск". - Но шофьорът е увеличил скоростта, след което пътната полиция е започнала да преследва нарушителя. Пет минути по-късно колата се е блъснала в дърво."
В бюлетина на МВР пък е посочено следното: "На 10 ноември в 1:05 ч. минути на улица "Карачижская" мъж на 29 години губи контрол над управлявания от него автомобил Porsche Cayenne, удря се в дърво и се преобръща. В резултат на катастрофа водачът получава фрактура на гръбначния стълб. Пострадали са още двама. Всички те са настанени в Първа градска болница."
"Най-важното е, че спътниците ми не пострадаха сериозно - завършва Мандрикин. - Момчетата (говори за съотборниците си Марат Магкеев и Максим Федоров) се върнаха във футбола и продължиха да играят. Ако някой беше пострадал сериозно заради мен, сигурно щях да полудея."
Вениамин не е луд, но плати солено. Плати със здравето, кариерата си и с пълноценния си живот. А чистият въздух докосва дробовете му вече единствено през прозореца.
