Deadly Premonition предизвика доста противоречиви отзиви в интернет пространството - от похвали за оригиналната история и атмосфера до откровено заклеймяване за слабата техническа реализация. Сайтът IGN даде на Deadly Premonition оценка 2; от Destructoid играта получи 10. Различните хора възприемат играта различно, но нейното най-голямо достойнство е именно историята, атмосферата и героите. Да, Deadly Premonition няма графиката на Heavy Rain, нито сериозната рекламна кампания на Alan Wake, но разполага с уникална история, и то не такава, която "е толкова лоша, че ти става смешно", а съвсем истинска, мрачна, дълбока и стряскаща.
Тя ни предлага един от най-интересните и земни главни герои, които сме виждали във видеоигра. А в нейния край ще познавате агент Йорк Морган сякаш ви е близък човек и ще изживявате с него всяка една минута от напрегнатото му разследване. Вдъхновена от прочутия сериал "Туин Пийкс", още в първата сцена играта ни показва труп, а после ни впуска във вълнуващо разследване в малко американско градче.
Трябва да се признае, че няма чак толкова много игри по темата за Гражданската война в САЩ, особено от жанра на шутърите. Този исторически период обаче е само началото на едно пътуване в различни времеви периоди в тази колкото несъвършена, толкова и оригинална игра. Да мачкаш наред с модерни оръжия, бълващи огън за секунди, докато жалките войничета от отминалата епоха едва презареждат своите мускети за няколко минути, е не само забавно, но и доставя онова чувство, което вероятно ще изпитат извънземните, когато най-после дойдат на Земята.
А къде всъщност ви отвежда сюжетът? Хората от бъдещето ви казват, че съществува неизвестна фракция, която се опитва да пренапише световната история в своя полза. Вашата задача се състои в това да откриете и елиминирате нейното ръководство и да възстановите естествения ход на историята. За съжаление, играта оставя едно натрапчиво чувство за незавършен продукт. Историята можеше да бъде поднесена по-добре, битките често се превръщат в истински хаос, а от презентацията (и графика, и звук) има доста какво да се желае. Все пак, ако искате да опитате една на теория оригинална и доста различна концепция, Darkest of Days е вашата игра.
Играта, която има всички шансове да разклати трона на Diablo и една от големите надежди на геймърския фронт за 2008 г. - това гласяха част от превютата, посветени на екшън RPG-то Too Human. Уви, те нямаха общо с истината. Проектът Too Human беше замислен от самото начало като епична трилогия, но първите няколко години от разработването на новото творение на Silicon Knights бяха съпътствани предимно от все нови и нови отлагания на премиерата, скандали и дори съдебни процеси. Постепенно Too Human взе да се превръща все повече в поредното попълнение на списъка с „онези игри, които никога не биват завършени”.
А когато играта в крайна сметка се появи само за Xbox 360, тя се оказа твърде противоречива. Проблемът на Too Human не е в липсата на добри идеи, а по-скоро в купищата добри хрумвания с неизползван потенциал - като се започне от кооперативния режим и се стигне до странната кибер-митология, изпълнила нейния свят. Ако имате Xbox 360, пробвайте Too Human - тя го заслужава.
Да направиш толкова мащабна игра, с територия почти 25% по-голяма от тази на Oblivion, само за година и половина означава, че или си истински гений, или си крал с пълни шепи от другите шедьоври в RPG жанра. На пръв поглед играта е доста недоизпипана. Озвучението е смехотворно, репликите са озвучени по изключително странен начин с неподходящи интонации, тромавото на моменти управление и многото бъгове също могат да развалят удоволствието. А, да - не обръщайте внимание на името в играта – колкото и да се опитвате, няма да откриете два свята в нея. Идеята на авторите е била просто да обърнат внимание на потенциалните светове, които геймърите биха могли да създадат чрез своите решения.
Никой обаче не може да оспори факта, че приликата на Two Worlds с гиганти като тогавашните актуални игри от поредиците The Elder Scrolls и Gothic както на ниво геймплей, така и визуално, на моменти е поразителна. Ако обичате световете на The Elder Scrolls и Gothic, то тогава Two Worlds вероятно е добро място, където да задоволите жаждата си за още приключения и да дадете шанс на тази игра да излезе от сянката на по-именитите си събратя.
Рекламирана като "вериткален шутър от ново поколение", Damnation всъщност не предлага нищо, което други заглавия да не са направили, при това доста по-добре. Но това не пречи да я пробвате. За разлика от повечето игри, разработвани и издавани от големи студиа, в които инвестициите и очакванията са високи от самия старт на проекта, Damnation има много скромно начало – преди да се превърне в готово заглавие на Blue Omega, играта стартира като безименен мод, изграден на базата на Unreal Engine 3. Той е представен на конкурс за модове, който създателите на Unreal Epic Games организират. След като привлича внимание, проектът се разраства, печели въпросния конкурс, претърпява няколко промени и най-сетне намира своя окончателен пристан при младата и амбициозна американска компания Blue Omega. Те решават да се заемат с него, въоръжени с голяма доза ентусиазъм и подкрепа от страна на своите издатели от Codemasters.
Проблемът обаче е, че шумната реклама явно изигра лоша шега на създателите на играта. Damnation страда от технически проблеми от най-различен характер. На първо място една кратка разходка с вашите спътници ще ви покаже, че има още какво да се желае по отношение на изкуствения интелект. Въпреки богатия арсенал, оръжията не притежават отчетливи разлики, а играта куца и във визуално отношение. Все пак оригиналната история и стиймпънк атмосферата заслужават адмирации и поне едно изиграване.
Така чаканото завръщане на поредицата Call of Juarez през 2011 г. за мнозина се оказа невероятно разочарование, най-малкото защото то беше блуждаене в търсене на нова идентичност. В Call of Juarez: The Cartel могат да се посочат редица интересни идеи, но и още повече проблеми, които пречат на играта да реализира потенциала си. Да играете с трима различни герои не е нещо невиждано, но е рядко срещано за шутър жанра. При всеки от тримата – далечния потомък на братята МакКол от предните игри Бен, коравата агентка на ФБР Ким и сенчестия Еди от Службата за борба с наркотиците – има дребни, но отчетливи разлики в геймплея, така че си заслужава да опитате игра с различните герои. Освен това историята се развива с малки нюанси в зависимост от това кой е вашият герой, което придава добавена стойност на приключението, след като вече сте го минали веднъж.
Но кой би искал да го направи, при положение, че графиката си остава разочароваща, бъговете са навсякъде, дизайнът на нивата е твърде опростен и в резултат всичко изглежда като карикатура на това, което можеше да бъде? Възможно е обаче да се забавлявате с играта, ако подходите необременено и не мислите за нея само като за разочароващ наследник на солидната уестърн поредица.
Payback е третата част на поредицата Soldier of Fortune и разочарова феновете на миналите две игри. Всъщност играта не е толкова лоша, но просто не трябваше да носи името Soldier of Fortune. Насилието отново присъства в големи количества, но крайниците на противниците ви се късат при най-дребни наранявания и постигнатият ефект понякога е по-скоро комичен. Екшънът обаче като цяло е качествен, ако си падате по шутъри тип Serious Sam.
На Payback тежи и фактът, че в същия месец на нейното излизане Activision издаде страхотната Call of Duty 4: Modern Warfare. Очевидно между двете заглавия просто няма база за сравнение, но ако търсите малко известен шутър "като от едно време", Soldier of Fortune: Payback е интересно пътуване към едни по-простички за жанра времена.
Duke Nukem Forever си беше изначално обречена, тъй като след близо 15 години очакване на играта беше трудно тя да отговори на надеждите на геймърите. Откъдето и да я гледаме, Duke Nukem Forever е мудна, а еднообразният екшън се редува с празни местности, в които се налага да разрешавате скучни пъзели. Престрелките са доста слабо реализирани, а изкуственият интелект на моменти е смехотворен.
Е, намират се и добри идеи в играта. Например, за да повишавате максималното си количество его, трябва да взаимодействате с предметите наоколо, което е шанс главният герой Дюк да покаже нрава си. Отделно ще управлявате бъги из пустинна местност, ще газите извънземни и ще правите антигравитационни скокове. Кратката разходка из призрачния град също не е лоша. Duke Nukem Forever определено изглежда като реликва сред своите съвременни събратя, но атмосферата и неподправеният хумор си заслужават във време на прекалено много "сериозни" игри.
