След края на Олимпийските игри в Лондон получихме официално потвърждение на факта, че българският спорт достигна дъното. Така, както го бе направил футболът ни с последното място на националния отбор в квалификационната група за Евро 2012 и с отпадането на всички наши клубове от евротурнирите още през месец юли.
България записа най-слабото си класиране на Олимпиада от точно 60 години насам, когато през 1952 в Хелзинки печелим първия си медал въобще - бронзов за боксьора Борис Георгиев. Оттам насетне страната ни винаги печели минимум по едно олимпийско злато и така до Лондон 2012...
Алармата пищи пронизително и всички маски падат - България съсипа успешния си някога спорт, а това неминуемо дава отражение и върху физическото и психическо здраве на нацията.
Настоящото правителство проявява грижи за спорта, строи зали, отпуска средства на федерациите, намира спонсори и т.н., но това е само върхът на пирамидата. Инвестицията в елитния спорт се оказва, че е напълно безсмислена, съдейки по резултатите.
А те красноречиво говорят за това, че държавата инвестира неправилно парите ни. Средствата потъват във федерациите и нерядко в джобовете на разни функционери, живеещи повече от добре покрай спорта.
Очевиден факт е, че в голяма част от случаите федерациите задоволяват лични интереси и представляват бездънни ями за средствата, които получават от държавата или от частни спонсори.
Третият извод е, че бившите спортисти не стават за ръководители, като красноречиви примери за това са великата ни скачачка Стефка Костадинова, оглавяваща Българския олимпийски комитет, отличният треньор по гребане Свилен Нейков, начело на Министерството на спорта, и най-добрият ни футболен вратар Борислав Михайлов, който ръководи Българския футболен съюз.
Ръководството на спорта трябва да е в ръцете на успешни мениджъри, доказали се в своята сфера, и на визионери, които гледат дългосрочно на нещата и разполагат с необходимия интелектуален капацитет, за да развиват, както елитния, така и най-вече масовия спорт.
Именно грижата за масовия спорт е това, което отсъства в сегашната картина на нещата и което е в основата на проблемите на върха на пирамидата, където нямаме достатъчно спортисти на топ световно ниво.
България вече няма какво да губи в спорта - политиката на държава и федерации трябва да е насочена изцяло към поощряването на децата и юношите да се занимават със спорт, предоставянето на масово достъпни условия за това и подготовката на качествени треньори, които да помагат на младите спортисти.
Сега трябва да забравим за класирания и за медали - колкото време е нужно, за да започнат отново българите да спортуват и сред всички тези хора отново да се появят елитните ни спортисти.
Нека Министерството на спорта да се сети, че е преди всичко и на физическото възпитание.
Нека да започнем отначало и резултатите все някога ще дойдат. Когато и да стане това.
