Тодор Христов и Петър Ценков вече са в историята на родния моторен спорт като първите българи, стартирали в рали „Дакар". Тодор отпадна в края на първата седмица от надпреварата, а Петър продължава напред към финала - с 9-о време във вчерашната 10-а отсечка от състезанието.
Прибирането на Тодор от Аржентина се превърна в истинско събитие, а ние ви предлагаме малка част от впечатленията му, събрани в хода на най-трудното оф-роуд състезание в света.
„Сега, като се прибрах, повече ме е яд, отколкото да ме боли от контузията, но нямаше как да продължа - обясни в София Христов. - Не ми издържа машината, за да завърша етапа, съжалявам страшно много. След прегледа в болницата в Икике, организаторът ми забрани да продължа в състезанието, тъй като лекарите установиха, че съм с три счупени ребра след падането ми в шестия етап.
„Просто машината отскочи и ме хвърли. Но успях да продължа, карах още сигурно 200 километра, след това обаче, до финала оставаха 37 километра, AТВ-то ми спря, всичко се беше набило с прах и пясък. Слязох да го оправя и от болката се строполих на земята. Вярвах, че зад мен върви сервизният камион и като пристигнат механиците, те ще ми помогнат да продължа. Но не знаех, че камионът също е дефектирал и те са далеч назад. Стисках зъби и плачех от яд, надявах се да продължа, но нямаше как да подкарам отново машината. А имах още толкова малко до финала на етапа, а след това щях да се справя...
Няма участник в рали „Дакар", който да няма няколко такива истории, а някои от тях се раждат за часове. Защото това състезание не е битка срещу другите пилоти или срещу времето - не, в пустинята трябва да надделееш над себе си, да имаш късмет и най-важното - да нямаш технически проблеми. Отново Тодор:
„Съжалявам, че не успях да стигна до края, дано Петър да стигне. Стискам му палци, важното е, че пътят е проправен, видяхме, че дяволът не е толкова черен. Тежко е състезанието, няма спор, но лично аз прегорях в самата подготовка, още преди да тръгнем. Направо изгоряхме в многото усилия преди да тръгнем, намирането на спонсори, убеждаването им, организация и т.н.
„В пустинята теренът е тежък, но не е непреодолим. Смятам, че ще се справим. Но за да го разберем, трябваше да отидем, за да видим.
Организаторът не ми разреши да остана, исках да остана с отбора, да им помагам, но не стана. Натрупахме много опит, доволен съм. Дните във втората седмица на ралито са по-тежки, асфалтовите преходи са направо убийствени. Аз успях да навъртя около 4800 километра, за Петър останаха още около 5000. Тежко е, но там е истината.
Допреди няколко години АТВ машините дори нямаха собствен клас и се водеха в общото класиране на мотоциклетите, сега обаче конкуренцията там расте с всяко следващо издание на надпреварата. А в Буенос Айрес на старт застанаха над 30 пилоти, включително и контузеният миналогодишен победител Маркос Патронели, за когото всички смятаха, че ще пропусне състезанието.
„В нашата група преди средата на състезанието бяха останали 17 АТВ-та от 33 стартирали. Не се притеснявам от нашите сили, нямахме проблем с физическата издръжливост. Но получихме страшно много наказания, още в самото начало - допълва Христов. - Много съм амбициран, още от сега, за догодина. Като емоция - пустинята и спускането по дюните - много ми харесаха. В началото много се притеснявах от дюните, но се оказа, че са много красиви, уникално интересни места. По-лошата част на пустинята са каменистите места и областите с феш-феш - затъваш във фин прахоляк. В двата дни, в които се кара в пустинята никъде не съм закъсвал."
Рали „Дакар" в Аржентина и Чили на моменти е жертва на собствената си популярност - бивакът се охранява като затворнически лагер, в него се влиза изключително трудно, а публиката на места може да провали цял етап с любовта и вниманието си към пилотите. И това внимание не е запазено само за големите звезди в състезанието. Отново Тодор:
„Най-голямата емоция е вечер в лагера, 2500 човека събрани на едно заградено пространство. А на старта в Буенос Айрес - 31 километра е излизането от арката до магистралата - три реда публика навсякъде, ръкопляскат ти, викат ти, искат да те спрат, да те поздравят. Страхотно е. Скандират ти името, нали караме с екипи, на гърба на които е написана фамилията ни. Няма такива фенове. Не виждам как Дакар ще се върне в Африка в следващите 150 години. В Аржентина това е мания.
„Според организаторите, миналата година това състезание са го гледали 4 милиона човека на живо - на старта и по етапите, но сега ще са много повече, всяка година публиката се увеличава. В началото се съмнявах, но като ги видях с очите си, веднага повярвах. Хората спят на палатки край асфалтовите пътища, там където е преходът, за да могат да станат рано и да гледат началото на етапа. Сутрин в 5 часа стартираме, а те са вече там - 5000 човека, чакат ни, ръкопляскат, викат, страшна атмосфера. На един от етапите, специално гледахме с Петър, 430 километра карахме, нямаше място, където да няма публика.
"В един момент се оказа, че не ти трябва навигация, караш през публиката и където се отвори тълпата, там е етапът. Невероятна искрена подкрепа за всички състезатели. Но „Дакар" е един енергиен вампир и трябва да си готов да се бориш с него 15 дни. Най-големият враг на състезателите е недоспиването - финишираш 5-6 часа следобед и оттам се почва - роудбук за следващия ден, баня, машината, брифинги, палатки разпъваме, хранене, преди 12 часа вечерта не можем да си легнем, а стартовете са между 4 и 5 часа сутринта на следващия ден, как да се наспиш? И така всеки ден. Но през 2012 се връщаме отново там."
