Господарят на свирепите удари

Течеше 14-ата минута на мача между Манчестър Юнайтед и Куинс Парк Рейнджърс, когато Ашли Йънг се строполи, сякаш покосен от вражески шрапнел.

Шон Дери,който едва бе докоснал Йънг, опустошен и невярващ, пое към съблекалните заради червен картон, а един посребрял мъж с елегантен тъмен костюм - Марк Хюз, стоеше безмълвен до тъч линията.

Очите му горяха яростно, но той не реагира, само на лицето му беше изписано разочарование. Сам той, бивш герой от "Театъра на мечтите", видял всичко и участвал в безброй малки и големи футболни сражения, сега трудно асимилираше случилото се.

Не, неговото поколение играеше твърдо и открито,но никога симулативно. Джо Джордън изгуби два зъба, но продължи да се замесва в свирепите въздушни двубои, Тери Бутчър продължаваше да играе и с бинтована окървавена глава, а Рой Кийн посрещаше с тялото си нападателите и шпагатите му бяха на границите на реалното.

Те можеха да изгубят футболния двубой,но никога не изгубваха честта си...

Марк Хюз е от Уелс - една малка, но горда футболна нация. Той израсна с безкомпромисните футболни битки, които се водеха на "Рейскорс граунд" в Рексъм, посещавани от мъже с грубовати лица, но нежни души, които отделяха по няколко паунда от малките си миньорски надници, за да отидат на съботния мач, а вечер, пуфкайки с лулите си пред халба тъмна бира, разказваха в местните пъбове легенди за Джон Чарлз и Джон Тошак, а очите им грееха в пламъка на страстта...

Хюз се присъедини към Манчестър Юнайтед през 1980 г., но изигра първия си официален мач през 1983 г. Играеше в нападение с големи фигури на британския футбол като Франк Стейпълтън и Норман Уайтсайд. Той даде оня знаменит пас през половината терен на "Уембли", който Уайтсайд превърна в забележителен гол и десетте мъже от Манчестър (Кевин Моран беше справедливо изгонен) спечелиха Купата на Англия през 1985 г.срещу мърсисайдския гигант Евертън.

На следващата година, въпреки преднината от 10 точки, която имаше в един момент, Юнайтед завърши едва четвърти. Може би от разочарование, Марк Хюз пое към Барселона, но не можа да намери себе си под горещото небе на Каталуния.

Преостъпиха го на Байерн, където също не можа да се впише в рационалния стил на педантичната баварска машина.

По това време един избухлив шотландец - Алекс Фъргюсън, вече събираше нова армия от решителни футболни мъже за дългия поход към трофеите и така Марк се завърна на "Олд Трафорд".

Първите години бяха трудни, дяволски трудни - до една омайна футболна нощ в Ротердам, когато Манчестър Юнайтед се изправи срещу Барселона, водена от Йохан Кройф във финален мач за Купата на носителите на национални купи.

Няма нищо по-опасно от наранената гордост, особено когато тя е на британец, и от бившия му клуб разбраха добре това. Два кинжални удара на неумолимия уелсец и испанският гранд беше повален смъртоносно.

Оттук започна възходът на Манчестър Юнайтед и той продължава вече повече от 20 години. Страст в играта,борбеност и себераздаване докрай станаха приоритет за няколко генерации в тима, а Хюз имаше привилегията да играе в атаката до един феномен - галският крал Ерик Кантона...

Безкомпромисен, непримирим и мощен във въздуха - такъв беше Марк Хюз и в националния отбор на Уелс.

Помним още свирепия му ножичен удар срещу Испания, както и гола му срещу Шотландия през 1985 г.

Заедно с други знаменити играчи от това поколение като Невил Саутъл, Кевин Ратклиф, Йън Ръш и Дийн Сондърс на Уелс не достигна мъничко шанс, за да се класира на голям футболен форум.

"О,Господи,те бяха толкова близо!", бе казал тогава британският коментатор...

И като мениджър Хюз изисква от отборите си същата страст и себераздаване, с каквито играеше  самият той.

Победители или не, те напускат терена, останали докрай верни на себе си и не загубили и за миг себеуважението, превърнато от тях в най-верния критерий.

Новините

Най-четените