Първо, искам да кажа, че винаги съм се опитвал да върша работата си максимално обективно вече повече от 12 години. Независимо от клубните ми пристрастия съм отразявал всеки един отбор в България, спорт или личност. Заради това оставих и едни 24 часа, за да се успокоя и да напиша максимално обективен текст, който да е свързан с титлата на Левски. Истината е, че през тези часове се връщах назад, гледах повторение на мача с ЦСКА 1948, гледах емоциите по трибуните и на терена и разбрах, че за първи път трудно ще звуча обективно, но може би ще е максимално искрено.
Мнозина вече написаха за тактическия подход на Веласкес през сезона, дадоха оценки на играчи и начертаха планове за това как Левски да стигне максимално напред в Европа. Други направиха ретроспекция на бивши треньори, играчи, успехи и неуспехи през годините.
Аз няма да правя това, а просто ще кажа това, което всеки един фен, не само на Левски, би казал на мое място. Вчера на стадиона един колега ме попита дали съм бил в училище при последната титла на "сините" - така е, аз все още бях ученик. Това ме накара да осъзная, че всъщност 17 години са изключително много време в нашия живот. За тези години аз, а и много други хора сме минали през училище, университет и сме сменили няколко местоработи. Изградили сме семейства, имаме деца и се борим, за да водим по-добър живот.
Осъзнах и, че брат ми едва ли помни последната титла на Левски, защото току-що беше тръгнал на училище или щеше да тръгва - точно толкова време мина. А сега му се наложи да вземе самолет от Париж, за да присъства на мача, който ще направи Левски шампион. Дадох си сметка, че той не е бил единственият такъв човек на стадиона. 17 години е цяло едно футболно поколение, което не е виждало титла в София. Едно поколение, което тепърва е тръгвало на училище или още не е било родено, когато "сините" триумфираха за последно.
Едно поколение, което знае успехите на Литекс, Лудогорец, Локомотив Пловдив, Ботев Пловдив, но не и на Левски и ЦСКА. Не коментирам малките проблясъци в Европа или за Купата. Давам си сметка, че този спорт се пренесе извън столицата - безсънните вечери, бурните емоции и надеждите за успех.
Аз самият дълго време бях отчаян, че няма да видя титла по софийските улици. С годините и моята работа емоциите отстъпиха и от мач на мач започнах да гледам все по-професионално на случващото се на терена. Пореден мач, пореден резултат, пореден ден. Знаете как е - просто професия.
Буквално до 90-ата минута не можех да повярвам, че ще видя тази титла на "Герена" заедно с много други, които бяха забравили какво е усещането, и още повече с тези, които никога не са знаели какво е любимците им да триумфират в първенството. Дали мога да го опиша? Не, но в социалните мрежи, а и на живо видях много хора, които познавам от години и никога не ги бях виждал в тази им светлина - на фенове, на щастливи и обичащи този спорт.
Знаете с какво свързват хората в България футбола - агресия, хулигани, негативни емоции. На "Герена" те липсваха. Имаше хиляди хора, които бяха там, и във въздуха се носеше усещането за една голяма позитивна енергия, която може да премести планина, даже може да премести цялата планета. Дали преувеличавам? Сигурно, но пък защо да не си лягаме вечер с това усещане.
Мислех да изпадам в дълги размисли и емоционални слова, но ще си го спестя, не защото не мога да ги напиша, а защото няма да ги опиша подобаващо. Само ще кажа, че ми липсваше миризмата на запалени вестници, с който израснах по родните стадиони.
От журналистическа гледна точка мога да кажа едно - винаги е добре да има конкуренция, защото тя ражда качество. Независимо кой, някой трябваше да прекъсне хегемонията на Лудогорец. Защо? За да видим дали "орлите" имат силите да се върнат на върха, или всичко в Разград приключи. Да видим дали следващият сезон ще е този на ЦСКА. Дали пловдивските отбори ще имат сили да се върнат в борбата за призовите места. Да видим дали Черно море и Илиан Илиев ще бъдат онзи корав отбор, който може да победи всеки, и още, и още.
Истината е, че преди много години трябваше Лудогорец да бъде свален от трона, не защото не заслужаваха да са шампиони, а за да върнем интригата и хората по стадионите. А, да, и за едно поколение, което има своите любимци и тича след топката, искайки да прилича на тях, защото и това изчезна заедно с хегемонията на разградчани.
Дали следващият сезон ще ни предложи разнообразие, или ще видим ново начало на старата хегемония? В момента няма значение, защото половин България празнува, а другата половина се надява, че следващия сезон ще дойде нейният ред.
