Малката република Нагорни Карабах в Кавказ е с дълбоко патриархални разбирания. Но през последните няколко години все повече и повече жени стигат до лидерски позиции в правителството, съда и университетите и това променя облика на държавата.
Много от мазетата в този край на Кавказ са използвани за скривалища. В мирно време, преди да се превърнат в бомбоубежища, те са били използвани за складиране на хранителни запаси.
В едно такова подземие може да ви разведе Армин Алексанян - жена на около 40 години и заместник-министър на външните работи на Нагорни Карабах.
Благодарение на първа по рода си историческа възможност, Алексанян се издига до позиция, която при други обстоятелства никога няма да може да заеме. Или поне не в нейната мачо-република - място, на което мъжете са в армията и са свикнали да крещят заповеди.
Място, където допреди две поколения жените са покривали устата си с шалове. Място, където свещеникът по време на сватба все още пита мъжът дали е съгласен да говори от името на съпругата си и се обръща към булката с въпроса готова ли е да се подчинява.
Международната общност смята, че Нагорни Карабах законово е част от Азербайджан. Страната е белязана от бедност, но е силно патриархална.
И въпреки това през последните две десетилетия жените намират своя път към властта. Те заемат местата, освободени от загиналите мъже или тези, емигрирали в Русия в търсене на работа.
От 150 хил. жители на страната, която се намира между Черно и Каспийско море, 45 хил. са в армията - като резерва или като активни войници. Пропагандните плакати са навсякъде по фасадите на сградите. Дори и децата в началните класове преминават през военно обучение с оръжия. Един от телевизионните канали излъчва нон-стоп военни паради и нищо друго.
Всичката тази мощ се цели в Азербайджан - държава, с която Нагорни Карабах е във война от обявяването си на независимост през 1991-а. Дотук конфликтът коства 40 хил. жертви от двете страни и кара над милион да напуснат домовете си.
Резултатът от това насилие напомня на лабораторен експеримент - тук се вижда какво се случва, когато жените поемат контрола и пътят им към властта е разчистен.
Никоя от тях не е искала такава съдба. Те не са заклети феминистки и участнички в разпалени дебати за равенството между половете, но от тях може да се научи много.
В столицата Степанакерт Алексанян има офис на първия етаж в сградата на външното министерство. В кабинета й е закачена снимка на магаре - силно и инатливо, както се определя и самата тя. Задачата на министъра далеч не е лесна - тя трябва да представлява държава, която никой не признава официално.
Ако някой обаче може да обясни как жените успяват в страна, в която се казва, че "жените са трудолюбиви, но мъжкият мозък е по-голям", то това е тя. Според нея всичко е въпрос на дипломация.
Жените в Нагорни Карабах вървят напред предпазливо и със стратегическо мислене.
Алексанян знае кога да действа и кога да остане в сянка, за да може шефът й да обере овациите. На мъжете не може да се предостави усещането, че вече са излишни. Важно е на пръв поглед да изглежда така, сякаш социалните роли въобще не са се променили.
Това се вижда и по улиците на столицата, където жените са като аксесоари, облечени от главата до петите като от семейство Кардашиян. Вървят с ужасно късите си поли и високи ботуши, стиснали под ръка мъжете си, които носят астраганени шапки.
Самата Алексанян не е много добра в това да се държи като аксесоар, твърде е самоуверена. Нейният съпруг се оказал ревнив, затова тя е разведена и отглежда сама детето си. Но много жени в Нагорно Карабах имат своите кариери и не парадират с тях навсякъде.
Нарине Агабалян е една от тях. Тя е първият културен министър на държавата, а по нейно време екипът й е съставен от 80% жени. Сега е министър на образованието. Когато е на 23 години, съпругът й загива на фронта, а два месеца по-късно Агабалян ражда сина им.
Всеки друг може би щеше да се предаде, но не и тя.
Започва работа като телевизионен журналист, който отразява погромите и сблъсъците на фронта. Новата й кариера бавно, но сигурно й проправя път към политиката. За нея най-важни са две неща - първо, да си гъвкав и да не си позволяваш да се пристрастиш към властта.
Второ, тя държи да управлява министерството си като семейство - изслушва, позволява на хората да говорят и прави ежедневни компромиси.
Това, което няма да чуете нито от жените, нито от мъжете в Нагорни Карабах, са историите за опити за тормоз, които жените трябва да търпят от колегите си - мъже. Според Агабалян в страната не знаят какво е домашно насилие. Причината е, че населението е твърде малко и всички се познават. Никой мъж не може да си позволи скандал.
Университетът в Нагорни Карабах от своя страна би могъл да се похвали с първата си жена - ректор.
Минасян вижда как броят на момичетата в учебното заведение се променя пред очите й. Самата тя преподава статистика и смята, че математиката не е запазена територия за мъжете, след което показва залите за лекции, които са пълни с млади жени.
По нейни изчисления над 90% от жените в работоспособна възраст имат работа, а в близките 10 години броят на жените на лидерски позиции ще скочи с 300%.
Минасян допълва, че в някои отношения жените са по-добри ръководители. Те са по-гъвкави и надеждни. Тъй като жените не са задължени на военна служба, те могат да се концентрират върху образованието си. Ректорът обаче отрича твърдението, че жените са по-миролюбиви от мъжете.
Немалко от студентките искат да им бъде позволено да се запишат във войската, ако това е тяхното желание. Всички те са готови да защитава Нагорни Карабах при необходимост.
Пораженията от безкрайната война обаче могат да бъдат добре видени извън столицата. Колкото по на север, толкова са повече окопите, укрепени с дъски. Други са запълнени, само за да бъдат изкопани отново на няколко метра встрани. Това е постоянен спор за няколко метра земя, иззета от врага - шахматен двубой, в който няма победители.
Но има и места в Нагорни Карабах, където надеждата я има. Много от училите в чужбина жени са се завърнали, за да подкрепят страната си. Те смятат, че са по-необходими тук - където мъжът може да е главата, но жената е вратът, и са убедени, че един ден ще живеят освободени - и от войната, и от патриархалните нрави.
Този тип жени са част от ново поколение, различно от това на министрите на външните работи и образованието. Най-младите от тях не помнят войната от началото на 90-те, а конфликтът от април 2016-а е само лош кошмар. Мислят по-малко в насоката на извършителите и жертвите.
Младите хора на столицата Степанакерт също като връстниците си на запад се събират по барове, за да се забавляват, пият, флиртуват и танцуват.
Нямат никакво намерение да се жертват в името на омразата. За съжаление ситуацията не се е променила особено - страната все още е като барикадиран остров. Недалеч от големия град има екипи от жени, чиято задача е да разчистват мини, заровени на няколко сантиметра в почвата. Те не говорят за политика, но са добри в това, което правят и си обичат работата.
Може и да не заемат важни постове в правителството или академичния живот, но това, което правят, е от огромно значение - площта на Нагорни Карабах има една от най-високите концентрации на противопехотни мини в света. В крайна сметка целта е обликът на страната да се промени трайно към по-добро.
