Обикновено в живота на великите водачи едно събитие или тяхно решение определя мястото им в историята. Чърчил има две: 1940 г. - устояването пред нацистката агресия, последвана от победата над Хитлер, и 1946 г. - победата над Сталин, изкована само със силата на словото и визията за доброто бъдеще на хората.
За да ангажираш отново уморените от войната Съединени щати и да вдъхнеш енергия в Европа, трябва да си не кой да е, а Уинстън Чърчил. И вулканът на политическата мисъл, стратегия и слово изригва. При това не веднъж, а два пъти, в два града, намиращи се почти на 10 000 км един от друг. Речта за желязната завеса във Фултън и речта за Европейските съединени щати в Цюрих са израз на гениалността на неговото политическо пророчество.
Свилен Спасов, създател на поредицата „Власт и отговорност"
* * *
По-малко известният период от живота на Уинстън Чърчил - действията му след 1945 г., когато вече не е на власт - е описан в „Заветът на Чърчил. Как две речи спасиха Европа от комунизма" (ИК „Сиела") от лорд Алън Уотсън.
Книгата излиза на българския пазар на 11 декември, като описва историята на двете ключови речи на Чърчил - първата, оповестяваща разделянето на Европа от "Желязната завеса", а втората, с призив за помирение между Франция и Германия, изглеждащо невъзможно в следвоенните години.
Откъс от нея можете да прочетете тук:
* * *
Лорд Халифакс и Белият дом
Пътуванията на Чърчил никога не са прости и неизменно се влияят от приумиците му. Доставя му истинско удоволствие да променя намеренията си. Когато пристига във Вашингтон на 10 февруари 1946 г., вече не притежава тази свобода.
Вече не е министър-председател и съответно не го канят да отседне в Белия дом. По време на войната на практика му отреждат едно крило в президентската резиденция. Само че храната е ужасна и Чърчил мрази коктейлите на Рузвелт и предпочита скришом да се подкрепя с „Джони Уокър", отскачайки до тоалетната. Но е бил гост на Рузвелт и в епицентъра на властта.
Този път е отпратен към посолството на Великобритания - на хвърлей място и все пак разликата е огромна. И за да стане ситуацията още по-тежка, негов домакин не само че не е президентът, а е лорд Халифакс - човекът, когото Чърчил изпраща във Вашингтон през 1940 г., за да е по-далеч от Лондон.
През май 1940 г. лорд Халифакс, който е член на кабинета, е крайно потиснат от решителното противопоставяне на Чърчил на каквито и да било преговори с Хитлер - независимо дали преки, или чрез италиански посредници. Чърчил е убеден, че каквито и да било условия ще отблъснат британския народ, освен ако не са се били докрай. Лейбъристката партия е съгласна с него.
Халифакс, който за малко не става министър-председател след оставката на Невил Чембърлейн и който е предпочитаният избор на краля и на мнозина от депутатите дори, заема съвсем различна позиция.
Той се застъпва за посредничеството на Мусолини и дори в разговор с италианския посланик вметва възможността да поставят бъдещето на Гибралтар, Малта и Суец на масата на преговорите.
Стилът на Чърчил вбесява Халифакс. „Рядко съм срещал човек с такива ями в знанията и чиято мисъл да се разгръща в бурни приливи и силни отливи...". След съдбовно заседание на военновременния кабинет на 27 май 1940 г. той заклеймява Чърчил, че говори „ужасни, невъобразими глупости". Заплашва, че ще си подаде оставката, която Чърчил по-късно на практика приема - и го изпраща като посланик във Вашингтон. Предложението на Халифакс не означава държавна измяна. Той е убеден, че е продиктувано от здравия разум - преговори вместо риск от поражение.
Чърчил вярва, че не може да има преговори, освен ако не претърпят поражение, а при настоящите обстоятелства и той, и останалите членове на кабинета трябва да са готови „да се удавят в собствената си кръв". Нека другите капитулират и за всеобщо удивление в ролята на британския Петен той има предвид Лойд Джордж.
Вече знаем от военните дневници на германския генерал-полковник Франц Халдер, че Адолф Хитлер наистина е обмислял подобен ход.
На планьорка за операция „Морски лъв" той предлага Германия да нахлуе във Великобритания и евентуално да се установи британски кабинет с членове Лойд Джордж, Чембърлейн и лорд Халифакс.
Нищо подобно не се случва, но при пристигането си във Вашингтон на 10 февруари 1946 г. Чърчил като нищо е усетил, че решимостта му да хвърли ръкавицата на още един тиранин, Сталин, може пак да разтрепери Халифакс, както когато се бе възпротивил срещу Хитлер. В случая именно това се случва.
Вечерта на 10 февруари те вечерят заедно, присъства и секретарката на Чърчил Джоу Стърди. В писмо до родителите си тя не само описва кой къде седи на масата - лейди Халифакс вляво от Чърчил, а лорд Халифакс начело на трапезата, - а споделя и преценката си за събитието. Вечерта е, както пише тя, „изтощителна, от начало до край премина в крайно учтив светски разговор. Скучно, отегчително, досадно!".
Чърчил няма намерение да се разкрива пред седящия до него Халифакс.
В 10 ч. вечерта „скучната" вечеря приключва. Чърчил се отправя към Белия дом за лична среща във връзка с приготовленията за Фултън. Медиите проявяват изключителен интерес, но на следващия ден говорителят на Белия дом не казва почти нищо. Чърчил и Труман разговаряли в президентския кабинет и разговорът им „почти изцяло" бил свързан с пътуването им. Всъщност щели да пътуват с влак.
Прессекретарят Чарлс Рос упорито твърди, че двамата мъже не са коментирали „какъвто и да било политически въпрос, нито заема за Великобритания". И все пак тази първа среща с Труман в Белия дом показва, че нещата не стоят така, както изглеждат.
И така, за какво са говорили двамата мъже онази нощ?
Кореспондентът на лондонския вестник „Таймс" е почти категоричен: „Очевидно, когато предишен министър-председател и настоящ лидер на опозицията в британския Парламент ще произнася реч практически под опеката на главата на американското правителство, правилата на политиката и учтивостта налагат президентът да бъде предварително уведомен за съдържанието и основните пунктове на речта". Несъмнено и в случая е било така.
Ето как за пръв път се натъкваме на неяснотата около „най-важната реч" в живота на Чърчил. По-късно, и при това често, Труман твърди, че не е имал и бегла представа какво ще каже Чърчил във Фултън. Тази заблуда започва с прессекретаря, който на 11 февруари отрича в президентския кабинет на 10 февруари да са се разисквали каквито и да било политически теми.
На 11 февруари Чърчил се събужда на работното си място. Срещата му с Труман е била изтощителна.
Трябва да е станал бодър, защото за обед в посолството са поканени генерал Айзенхауер и съпругата му. По онова време Айзенхауер и Чърчил се разбират прекрасно и двамата ще се срещнат и след Фултън, когато посещават Ричмънд и Уилямсбърг.
Не е документирано какво са си казали по време на обяда на 11 февруари, но разговорът им е бил по-въодушевен от „скучната, отегчителна" вечеря със семейство Халифакс предната вечер. С нарастване на напрежението със Съветския съюз въпросът вероятно е бил повдигнат от някого от двамата. Телеграмата на Джордж Кенан още не е пристигнала.
Тя пристига във Вашингтон на 22 февруари, когато Чърчил отново е в Маями, но тревогата, заради която Държавният департамент изисква мнението на американското посолство в Москва, трябва да е била споделяна и от Айзенхауер и Чърчил. От Стърди узнаваме кой къде е седял на масата, но не и за какво са говорили.
Семейство Чърчил заминават обратно за Флорида, където Чърчил пак ще рисува и плува и ще редактира окончателно речта си, която за момента е озаглавил „Устоите на мира". Този надслов е забравен - тя ще придобие известност като речта за желязната завеса и в този смисъл е първото гръмовно оповестяване на Студената война.
