Калифорния е бъдещето на САЩ, гласи едно често цитирано клише. Това, което САЩ правят сега, Европа ще прави след 5 години, се казва в друго.
Като се имат предвид тези максими, нека разгледаме социално-икономическия пейзаж на "града край залива" - Сан Франциско, като предвестник на настъпващото бъдеще не само за Щатите, но и за Стария континент.
Данните показват, че технологиите и услугите осигуряват голям дял от заетостта на хората в града. Също така личи, че безработицата и цените на имотите следват цикъла на технологичната индустрия на бумове и спукани балони. Насред сегашния бум, четиричленно семейство с доход 117 400 долара (около 195 000 лв.) в момента в Сан Франциско се счита за такова с ниски доходи.
Жителите на града изглежда са разделени на четири големи класи, или вероятно дори касти:
1. "Вътрешната общност" на рискови капиталисти и успешни предприемачи. Това са хората, които контролират технологичната машина, представляваща ядрото на икономиката на града;
2."Външната общност" на опитни и умели технически специалисти, оперативни мениджъри и маркетьори. Тяхната задача е да поддържат темпото на работа в бизнеса на "вътрешната общност". Тези хора са добре платени, но все още на практика живеят като средна класа — или по начина, по който преди е живяла средната класа;
3. Обслужващата класа на "поръчковата икономика". В миналото компютрите запълваха неподходящите или трудните за човек позиции. Сега е обратното - хората запълват работните места, които изкуственият интелект (ИИ) все още не е успял да елиминира. Става дума за задачите, където хората са лесно заменима част от автоматизираната машина: шофьори на Uber, пазаруващи в Instacart (услуга, при която някой друг пазарува исканото от вас от супермаркет и после ви го доставя), ръчен труд в TaskRabbit и т.н.
4. Накрая идва отхвърлената класа на бездомните, пристрастените към дрогата и/или престъпниците. Тези хора живеят във все по-разрастващи се маргинализирани зони: палатковите градове и зоните на безнадеждното човешко униние. Вътрешната общност дори не ги вижда, външната общност ги игнорира, а обслужващата класа ги гледа с опасение; в крайна сметка именно нейните членове могат да се окажат там.
Мобилността между кастите изглежда минимална. Член на "външната общност" може да попадне във "вътрешната общност", ако по късмет рано си намери работа в компания "златен билет" (като Facebook или Google) или като стане успешен предприемач. Това обаче е рядкост. Повечето от членовете на "външната общност" предпочитат да работят за "вътрешната общност" като постепенно трупат имущество чрез грантове, ценни книжа и недвижими имоти.
Обслужващата класа вероятно никога няма да може да бъде достатъчно добра в шофирането/пазаруването/ръчния труд, за да се издигне до "външната общност", поне не и без допълнителна квалификация или умения. Хората от тази класа са по-ангажирани с това старателно да се опитват да избегнат изпадането до статута на "отхвърлените".
А такава заплаха винаги има. Uber, например, не крие намерението си да замени шофьорите си с роботи. Дронове за доставки също вече кръстосват улиците на града, макар че впоследствие употребата им беше ограничена.
Естествено, има и хора извън тази класификация. Такива, например, са дългогодишните собственици на недвижими имоти (и наематели). Те гледат предпазливо към технологичния бум, дори и когато печелят от нарастващите цени на имотите. Рисковият капиталист Питър Тил наскоро се оплака, че трудно набрания му капитал изчезва в гърлата на "алчни хазяи".
Има и служители в по-традиционни, не-технологични браншове. В по-икономически разнородни американски градове като Ню Йорк те възпират "бум ефекта", предизвикан от развитието на технологиите. В Сан Франциско обаче техният живот е все по-невъзможен – става дума за град, превзет тотално от технологии и насърчаваната от това социално-икономическа стратификация.
Ако едно семейство се състои от един "беден" член на "външната общност" и относително добре платен професионалист от не-технологичен бранш, вероятно ще им е трудно да останат да живеят в района на Сан Франциско. Особено с дете.
Големият страх на членовете на "обслужващата класа" - да не пропаднат в редиците на бездомните и престъпниците. Снимка: Getty
В същото време икономики като тези в Европа имат нещо като социална предпазна мрежа, която да облекчава трудностите за по-низшите класи. Те също така защитават традиционни браншове и трудови практики. Как? Като опитват, може би напразно, да намалят заплахата от автоматизацията на труда.
Uber е забранен на няколко места в Европа, а шофьорите на таксита организираха дори протести срещу нахлуването на автоматизацията. Барселона, един от най-големите европейски пазари на Airbnb, се захвана с борба с отдаваните под наем имоти на компанията там. Причината са опасенията, че големи части от стария градски център се превръщат в огромен Airbnb хотел.
Колкото и донкихотовски да е европейския нео-лудизъм*, той прави Европа приятно място за живот. Едно от най-позитивните неща на живота в Европа (или малки провинциални градове в САЩ) е осъзнаването на това, че бедните не са обречени на напълно отделен живот в изолирана долна класа. Мястото ви в света не се определя изцяло от богатството.
В Сан Франциско нещата са доста по-различни.
Потребителският живот на "външната общност" там се състои от това човек да казва на мобилни приложения да казват на други хора да вършат неща. Тази "външна общност" има различни взаимоотношения с обслужващата класа.
Като потребител на Instacart, например, често ви се случва цветнокож да дойде до вратата ви с покупките, за които не си правите труда да отидете сами. Сумарната им стойност вероятно надминава парите, които този човек печели на ден в разнасяне и изпълняване на поръчки. Често поръчката съдържа грешки, които разкриват, че купувачът не е знаел напълно какво купува (луксозните сирена са особено рискови). Въпреки това човекът от "по-висшата каста" отваря приложението и оставя бакшиш на доставчика, за да успокои съвестта си.
Това, естествено, е процъфтяващ антиутопичен кошмар. Но такава е визията за бъдещето, която Сан Франциско предлага: силна стратификация и ограничена социална мобилност. Това е феодализъм с по-добър маркетинг.
Сегашната икономика на "споделяне" напомня "изполичарството"** от миналото, само че крепостниците отговарят на съобщение по смартфона, вместо на командата на наемодателя.
Неравенството рядко намалява. Когато все пак намалява, това често се случва в резултат на войни, революции, пандемии или разпадането на държави. Ако има надежда за някакво ненасилствено политическо решение в този случай, тя вероятно е във "външната общност". Вътрешната общност живее откъсната от реалността. Но на външната общност все пак се налага да учи децата си да не вземат игли за спринцовки от улицата и от време на време изпитва на гърба си престъпления.
Въпреки че външната общност има ограничена колективна идентичност, тя има общи интереси - чисти улици, липса на престъпност, наличие на училища и транспорт. Тези интереси се проявиха при последните избори за кмет в Сан Франциско. В тях ориентираната към развитието и технологиите Лъндън Брийд, фаворит на технологичните членове на "външната общност", с малка преднина победи двама взаимно подкрепящи се кандидати в напрегната изборна надпревара.
Брийд се дистанцира от типичната прогресивна политика на Сан Франциско като предложи елиминиране на лагерите за бездомни чрез правителствено попечителство (на практика става дума за принудителна институционализация).
Вероятно град, основан по времето на истинска златна треска, може да успее да насърчи един новооткрит граждански дух сред "златотърсачите" в една по-особена "златна треска".
Песимистичната гледна точка е, че Сан Франциско ще продължи да се спуска още по-надолу по този път – старата и богата имотна класа умира или продава имуществото си, не-технологичните специалисти биват изместени, а всички, искат или не, биват набутвани в горепосочените четири нива на йерархия.
Разрастването на тази строга кастова система е нещо ужасяващо - антитеза и на либералната демокрация, и на американския проект като цяло.
Но същевременно изглежда, че поне в Сан Франциско хората са близо до точката, след която няма връщане назад.
* нео-лудизъм, нео-лудитство – социално движение срещу модерните технологии (бел. ред.)
** изполичарство – договор, при който наемател на дадена обработваема земя поема ангажимента да дели реколтата с наемодателя. Наемодателят осигурява семената и земята, а от наемателят е труда.
