"Второкласните" европейци в един пост-Brexit свят

През 1990-та семейството ми измина 200 км от току-що станалата пост-комунистическа Прага до границата на Чехословакия с Австрия. Тежките ограничения на пътуванията тъкмо бяха отменени и смятахме да посетим Запада, отивайки на почивка за първи път.

Аз бях 10-годишна и въпреки че опашката от коли на границата беше дълга няколко километра, и въпреки че в нашата жълта "Шкода" температурите бяха убийствени, прекарах пътуването в състояние на благоговение пред късмета ни.

Към момента, в който бях завършила четвърти клас, вече бях чувала истории за онези, които са загивали, опитвайки се да напуснат затвора, който представляваше Източният блок. Последният загинал на чехословашката граница всъщност беше дете, малко по-малко от мен момче, застреляно, докато семейството му се е опитвало да избяга от Източна Германия.

Но изведнъж, сякаш буквално за една нощ, старата рестриктивна система беше започнала да се разпада.

През 1989-та, след като Унгария допусна група източногерманци да преминат в Австрия, която беше част от Запада, много от техните сънародници пожелаха да последват примера им. Изведнъж десетки хиляди източногермански бежанци се изсипаха в Прага, спейки в импровизирани палатки в историческия й център, точно до нашия дом, преди да продължат пътуването си.

Да ти разрешат да прекосиш националната граница беше като сбъдната мечта.

Носейки най-добрите си дрехи, за да направим добро впечатление при първото си пътуване, репетирахме в колата любезни фрази на немски и начини за започване на разговор, готови за нашето голямо "прослушване" пред Запада.

Но когато най-после ни пуснаха да минем, първите места, през които минахме от австрийска страна, бяха с табели, гласящи с огромни главни букви: "ЧЕХИ, НЕ КРАДЕТЕ ТУК!"

През остатъка от пътуването ни се опитвахме да говорим тихо на обществени места, за да не разбере никой, че си общуваме на славянски език, и се надявахме никой да не забележи чешките номера на колата ни. С навлизането по-нататък в Западна Европа усещането за копнеж нарастваше. Със сигурност щяхме да срещнем някой, някъде, който да не може да разбере, че сме чехи?

Бяхме свикнали да се чувстваме "втора класа".

Това беше вградено в нашето възпитание и култура. Чехите, подобно на другите източноевропейци, живееха в продължение на десетилетия с усещането за провал, с чувство за вина, че не са успели да се освободят от съветската власт, заради абсурдната, назадничава и жестока политика на комунистите.

Дори и преди комунизмът да се сгромоляса, с повечето от приятелите ми подозирахме, че не е много нормално по рафтовете на магазините да е празно, че тоалетната хартия не би трябвало да е рядкост и че има по-приятни начини 8-годишно дете да прекара следобеда си от това да стои на пост в миниатюрна униформа пред просъветски паметник. (Това беше едно от задълженията ми като член на "младите пионери".)

Родителите ни, въпреки строгата цензура, се бяха добрали до самиздат копия на романите на Оруел. Никой от нас не се съмняваше, че нашата Европа, която познавахме тогава, се намира от погрешната страна на Желязната завеса.

Западът, мислехме си ние, е по-добро място: по-изтънчен, богат и свободен.

Приятелите ми дори имаха жаргонна дума за "готино": ако нещо беше наистина изключително, то беше "британско".

Естествено, знаехме, че трябва да изричаме това само шепнешком, защото всякакви позитивни изказвания за Запада можеха да бъдат подслушани от учителите и да докарат проблеми на нашите родители. Бяхме най-големите фенове на всичко западно. Бяхме като играчи, които не са се оказали в отбора, но крещят за него от трибуните. Или като играчи, продадени на друг отбор против волята им, защото не са били достатъчно ценни.

Вацлав Хавел стана президент през 1989-та, а последният съветски войник напусна Чехословакия през 1991-ва.

Страните в нашия регион изгаряха от желание да се присъединят към НАТО и Европейския съюз и прекараха по-голямата част от 90-те години в извършване на реформи и молби пред Запада да ни пусне там.

За щастие на онези, които искаха да гледат към Европа, Русия, заета със собствената си икономическа катастрофа, беше достатъчно заета.

Затова и Чешката република се присъедини към НАТО през 1999-та и към ЕС през 2004-та.

Но познатите дълги опашки по границите продължиха и когато бях над 20-годишна, като граничарите старателно проверяваха дали чехите (и унгарците, словаците и поляците), поели към италианските плажове, носят достатъчно пари или дали наистина притежават колите си, тъй като Шенгенската зона на ЕС, гарантираща свободно движение на хора, не беше отворена за нас до 2007 година.

Появиха се и критики - някои от тях неоснователни, други напълно основателни, които хората в моя регион, както и всички останали, имаха към ЕС.

Но отвореността в рамките на Европа и между европейците е най-ценното в нашия континент.

Тя ни позволи напълно да се ангажираме с Европа, да търгуваме, произвеждаме, купуваме, продаваме, емигрираме, обичаме, учим и печелим прехрана. И повече от Германия, Франция или Дания, Великобритания беше страната, която от десетилетия ни даваше позната музика, филми, хумор и литература - и беше най-привлекателна за мен и приятелите ми.

Има прекрасни скандинавски банди и холандски диджеи, но Адел, Rolling Stones и Пол Маккартни все още пълнят огромни стадиони.

Британия беше културата, която със сънародниците ми, поради липсата на регионални идоли и съвременни културни гиганти, считахме за образец.

Английският е вторият език, който повечето от нас сега говорят без затруднение.

В резултат на това, много от онези, които искаха да си пробват късмета в чужбина - чехи, словаци, поляци и други съседи - решиха, че Великобритания или Ирландия са най-смислените дестинации.

Лондон предлага възможности във всяка възможна област. Той също така позволява на мултинационални двойки шанс за успех, който просто липсва в други европейски столици. Работя в международния бизнес, а съпругът ми в технологичния бранш: buona fortuna за нас е да намерим конкурентна кариера в Рим.

Затова за мен е толкова трудно сега да не приемам лично отказа на Великобритания да остане отворена към Европа.

Социологическите проучвания показват, че решението основно се е дължало на негативни реакции срещу емиграцията и че някои от регионите с най-голяма подкрепа за Brexit са били тези с висока концентрация на поляци, румънци и други източно- и централноевропейци.

Ламинирани картички с надпис "Стига полски паразити" и "Вървете си у дома, полски боклуци" бяха открити в Кембриджшир след референдума, а Daily Mirror публикува паникьорското заглавие: "Brezit ще прведизвика пик на емиграцията, защото 500 000 източно европейци ще се преселят тук, преди границите да се затворят".

Изглежда, че второкласните европейци - европейците, израснали с контрабандно внесени винили и мечти да притежават истински дънки, крили се от доносници и цензори (или поне родителите им са го правили) - не са толкова добре дошли в Европа, от която смятахме, че сме част.

Няма нужда да е написано с гигантски букви на плакати, за да е очевидно.

Но много хора по улиците на Прага, Братислава и Варшава разбират и нещо друго.

Един съсредоточен навътре, дестабилизиран Европейски съюз не е полезен за никой, освен за Русия, която никога не е спирала да възприема нашия регион като територии, за които да претендира. Нейните военни и агенти действат все по-открито и все по-наблизо. Литва, Латвия и Естония - и дори Полша - са притеснени за дългосрочната си сигурност.

Като се има предвид, че за страна като моята последните две десетилетия и половина бяха най-дългия период на свобода в съвременната история - не приемаме за даденост липсата на чужди войски по улиците ни.

И е наистина обезсърчаващо, че ние и другите емигранти биваме приемани от британските гласоподаватели за заплаха за стабилността.

Както беше казал Хавел, определяща характеристика на чехите е съмнението в себе си. Някои дори биха казали - тревожността.

Сега изпитвам и двете, повече от всякога. Въпреки всичките ми усилия, не можах да се скрия по-дълбоко в Европа. Изобщо.