Вълна от протести залива редица държави от Западна Европа. Безредиците и недоволството, които започнаха във Франция, преляха в Италия, Испания, Португалия и Белгия.
Динамиката и конкретните поводи са различни спрямо местните специфики, но основата навсякъде е сходна - растящи разходи, натиск върху доходите и усещане, че правителствата отговарят на икономическите проблеми предимно със съкращения.
Франция - студентски бунт, който прерасна в социално-политическа криза
Тук е най-мащабната и най-динамичната мобилизация. Всичко започна около 21 септември от отделни гимназии в предградията на Париж заради липса на учители, незаети места, препълнени класове, лошо състояние на училищата и недоволство от системата Parcoursup за прием във висшето образование.
Само за десетина дни движението се разпространи в цялата страна, до голяма степен чрез социалните мрежи и без видима централизация.
Впоследствие към исканията на студенти и ученици се добавиха и други натрупани обществени недоволства, включително за цените на горивата и високите разходи за живот, а към протестите се присъединиха работнически синдикати и политически движения от от двете крайности на политическия спектър.
На 17 октомври между 550 000 и 800 000 души участваха в над 100 демонстрации из страната.
Голяма част от шествията бе мирна, но в Париж, Лион, Марсилия, Бордо, Лимож и други градове напрежението ескалира до сблъсъци с полицията, грабежи, нападения и погроми по обществени сгради и исторически обекти с висока културна стойност. До 19 октомври броят на задържаните след безредиците надминава 2400 души, а вътрешният министър Лоран Нунес призна, че властите са загубили контрола над няколко града заради безредиците.
Президентът Еманюел Макрон обеща в обръщение към нацията "пълна прозрачност" на полицейския отговор и остро осъди проявите на насилие.
Държавният глава не обяви извънредно положение, но заяви, че правителството ще позволи на местните власти да забраняват протести, когато това е необходимо.
Ключов момент е видимото присъствие на палестинската кауза. Палестински знамена има още в ученическите шествия преди голямата мобилизация, а на 17 октомври се появиха сред редиците на някои от най-агресивните демонстранти в Париж и други големи градове.
Протестиращите представляват широк спектър от френското общество, като значителна част от тях са от маргинализирани мюсюлмански или имигрантски общности, които често се асоциират с палестинската кауза. От тази перспектива протестите се разглеждат и като конвергенция на борбите, при която към учениците, студентите и "жълтите жилетки" се присъединяват синдикалисти и климатични активисти.
France: The bell tower of Limoges City Hall has collapsed after a massive fire engulfed the historic building during protests. The landmark, inaugurated in 1883, was more than 140 years old. https://t.co/7F4OO6tIiD
— Clash Report (@clashreport) October 17, 2026
За френската левица протестите са част от по-широка международна солидарност, докато за крайната и антиимигрантски настроена десница те са доказателство, че социалният протест е присвоен от радикални политически, религиозни и идеологически групи.
Италия - от студентските палатки до сблъсъци заради цената на живота
В Италия всичко започна, когато на 12 октомври студенти разположиха палатки пред парламента в Рим и пред университети в поне десет града под мотото "Скъпа Италия, колко ни струваш?", обвинявайки държавата, че превръща правото на образование в частен бизнес.
Няколко дни по-късно ученици излязоха на шествия в Рим, Торино, Генуа, Венеция, Падуа, Тревизо и Каляри с искания за повече пари за училищата и по-малко разходи за отбрана.
Това недоволство прерасна в по-широк протест срещу високите разходи за живот, цените на горивата, данъчния натиск и съкращенията в публичните услуги. Така на 17 октомври хиляди излязоха в Милано, Торино, Болоня, Бреша и Бергамо.
Шествието в Милано започна мирно, но по-късно маскирани групи се отделиха от него, влязоха в сблъсъци с полицията, подпалиха барикади и разграбиха магазини около площад "Дуомо".
Правителството на Джорджа Мелони се опита да отдели насилието от социалните искания и представя размириците като дело на организирани провокатори, докато опозицията предупреждава властта да не използва вандализма, за да неглижира мирните протести.
Испания - жилищната криза се превърна в политически проблем
В Испания новата протестна вълна придоби много ясен символ в лицето на 87-годишната Марикармен Абаскал, която бе изгонена от жилището си в Мадрид, след като наемодателят ѝ вдига наема с 230%.
Случаят се превърна в олицетворение на далеч по-голям проблем - растящите наеми, недостига на достъпни жилища и контрола на инвестиционни компании върху огромна част от жилищния фонд. След извеждането на Марикармен бе организран палатков лагер на мадридския площад "Пуерта дел Сол", а протестите бързо се разпространиха в десетки градове.
На 3 октомври около 70 000 души участваха в демонстрацията в Мадрид, а акции имаше в 50 испански града.
Повечето преминаха мирно, но във Валенсия се стигна до сблъсъци, при които полицията използва сълзотворен газ и гумени куршуми. Част от протестиращите вече настояват не само за таван на наемите и защита от принудително извеждане, но и за предсрочни избори.
Политическата ескалация дойде, когато парламентът отхвърли предложени от правителството извънредни мерки, включително временно спиране на принудителните извеждания на уязвими наематели, удължаване на ограниченията върху наемите и затягане на правилата за краткосрочно отдаване.
Португалия - ниските заплати не могат да догонят наемите
В Португалия ситуацията е относително сходна, като протестите започнаха с по-малки акции в Лисабон, Порто, Авейро, Брага и Фуншал, организирани от платформата "Така повече не може да се живее". Основното послание е, че заплатите в страната вече не стигат за достъпно жилище.
На 17 октомври мобилизацията придоби национален мащаб, когато най-голямата синдикална конфедерация CGTP изведе десетки хиляди хора по улиците на Лисабон и други градове. Към жилищните активисти се присъединиха работещи и пенсионери с искания за по-високи заплати, по-ефективни обществени услуги и мерки срещу общото поскъпване.
Натискът е особено силен в големите градове. Цените на жилищата в страната са се увеличили повече от два пъти от 2017 г. насам, а наемите по нови договори почти са се удвоили. През септември инфлацията е достигнала 3,6%, като поскъпването на храните и горивата допълнително е намалило покупателната способност.
Проблемът в страната вече не е представян само като недостиг на жилища, а като цялостна криза на жизнения стандарт.
Белгия - социални протести срещу икономиите на фона на растящо студентско напрежение
В Белгия също се развиват две различни, но постепенно пресичащи се протестни вълни. Едната е ученическа и студентска и засяга основно френскоезичната образователна система, а другата е национална синдикална мобилизация срещу бюджетните икономии и социалната политика на федералното правителство на Барт де Вевер.
Студентското недоволство е насочено срещу реформи, предвиждащи около 500 милиона икономии до 2029 г. Сред най-оспорваните мерки са по-високите университетски такси, увеличаването на натоварването за част от учителите без допълнително заплащане и по-строгите правила за болнични и пенсиониране.
Протестите започнаха в Лиеж и бързо се разпространиха към Брюксел, Шарлероа, Монс и други градове. Повечето акции останаха мирни, но на места се стигна до палежи, барикади и сблъсъци с полицията, при които бяха задържани стотици души.
Паралелно с това синдикатите организираха мащабни демонстрации срещу плановете за нови икономии във федералния бюджет. Между 30 000 и 50 000 души излязоха в Брюксел срещу възможни ограничения върху автоматичната индексация на заплатите, промени в пенсиите и обезщетенията за безработица, както и съкращения в публичните услуги.
Последва и национална стачка на служители от обществения сектор, която засегна железниците, градския транспорт, училищата, пощите и местните администрации.
Специфичното за Белгия е, че протестите са насочени към различни равнища на управление.
Образованието е отговорност на френскоезичната общност, докато пенсиите, социалната защита и бюджетната политика се определят на федерално ниво. Въпреки това двете линии се срещат в един и същ въпрос - кой трябва да плати цената на бюджетното съкращение.
