Поне днес трябва да говорим с обич за София. Не защото така се прави на празника на града. А защото точно този ден е добър повод поне за малко да се оттърсим от типичното си българско недоволство и черногледство.
Колко прекрасно би било, ако този град всички го чувстват като свой. Не само всички, които са родени в него, не само всички, които са се заселили в него, а всички българи. Защото е столица на всички българи. И защото е български.
Нима не е съвсем естествено да чувстваш като свои редица български градове и села, които обичаш, нищо че не си живял в тях? Нима не е хубаво да се чувстваш у дома си навсякъде в собствената си страна? И нима когато харесваш и обичаш някой град като свой, местните ще ти забранят да го чувствуваш свой? Напротив, ще се гордеят още повече с родното си място и ще бъдат още по-гостоприемни.
Стига сме се делили на кореняци-софиянци и провинциалисти! И точно София ли да делим по този начин - този най-космополитен български град. (А за нашите си географски и цивилизационни размери той е точно такъв.) Колцина са кореняците софиянци, които са поне трето поколение софиянци? Още от провъзгласяването й за столица, София е все град на пришълци - от цялата страна и от останалите отвъд границите български територии. Дори най-успешният столичен кмет, който безумно е обичал града си - инж. Иван Иванов, е сливналия.
После, при социализма, стотици хиляди станаха за нула време столичани заради ускорената урбанизация на страната. На социализма му трябваше бърз и решителен превес на работническата класа и на градското население. Хубаво, и тези хора вече са станали кореняци. Какво да говорим пък за децата им.
При демокрацията десетки хиляди дойдоха и продължават да идват в София в търсене на по-добър живот. Нима нямат право като човешки същества и като граждани на своята страна? И нима няма какво да дадат на града? Та той има нужда от всички - както от обикновени строители, така и от висококвалифицирани специалисти. Има нужда и от постоянно опресняване на културния си генофонд, за да е столична квинтенсенция на страната.
Някои обаче се дразнят от толкова много култура на мек говорен диалект из града. Или пък на твърдото „че" от най-западните говори. И им се струва, че столицата страшно се провинциализира. Нищо, че цялата ни страна е една дълбока европейска провинция.
Истински дразнещото е не произношението, а нецивилизованото поведение. А това хич не е по „селски признак". Едни „нови столичани" имат доста по-градско държание от редица „кореняци". Други пък са като отвързани и правят неща, които не са правили по родните си места. Хвърлянето на боклука през прозореца, или дори само на фаса, не е отличителен белег на новозаселниците. А на една общонационална селяния, която може да избуи винаги и навсякъде.
И избуява бързо там, където се загуби социалната норма. А нея вече я няма, ако се чувстваш отчужден и анонимен. Ако не чувстваш блока, квартала, града си свои. Ако няма на кого да подражаваш. И ако няма съседи и съграждани, които да те дисциплинират кое бива и кое не бива да се прави.
София изглежда е обречена да е вечно млад град, в който старото градско население, родено от поколения в града, никога няма да достигне критична маса, която да задава норми и стил на поведение за всички. Защото в София са прииждали и продължават да прииждат хора от цялата страна и носителят на местната традиция винаги остава малко и невлиятелно малцинство. Така София трудно може да възпроизвежда градска култура от своя собствена градска традиция, за разлика от Пловдив и Русе например.
Но точно този недостатък трябва да се окаже силата й. В противовес на местния градски патриотизъм на другите български градове, София може да гради космополитен български патриотизъм. Космополитизмът е патриотизъм в универсални измерения, до вселенските предели на територията и населението. В случая тези предели са цялата страна и цялата нация.
Така столичанинът, за разлика от пловдивчанина и русенеца, когато обича града си, няма да е за сметка на Пловдив и Русе. Докато пловдивчанинът и русенецът е по-вероятно да обичат градовете си за сметка на София.
Затова София е и трябва да бъде на всички български граждани. И всички трябва да я заобичат като своя. Иначе София няма шанс да (о)стане истински жив град.
