Когато бях на 13 години, се интересувах много от продукти за коса: Wella Shock Waves Gel, Wet Look VO5, Fudge Styling Wax, L'Oreal Extra Strength, Aussie Mousse - общо взето всичко, което обещаваше текстура, контрол или обем на мазната ми корона от косми.
В един момент прилагах по няколко от тези лепкави отвари дневно, оформяйки фоликулите си в хрупкав, лакиран хаос.
Под целувката от фибростъкло, която представляваше моят перчем, обикновено можеше да откриете комбинация от афтършейв Paul Smith, овлажнител Nivea, специални поръчкови дънки на Levi's (директно от Cromwell's Madhouse) и репродукция на футболни тренировъчни топове от 70-те с "BRA" отпред и "ZIL" отзад.
Това би бил абсурден вид за всеки, но особено абсурдно стои той върху 13-годишно хлапе.
Пъпчивата ми кожа нямаше нужда от допълнително овлажняване и дори нямах още самобръсначка, тоест още по-малко се нуждаех от скъп афтършейв.
Но това беше външен вид, който се принудих да следвам не заради моите връстници, които все още излизаха в пълния екип на Манчестър Юнайтед и използваха рол-он Lynx; това беше вид, който ми бе насаден от група по-възрастни мъже: метросексуалните.
Марк Симпсън беше първият, който въведе понятието "метросексуалност" през 1994 гoдина, но именно неговото обобщение на тази група от 2002-ра остава най-доброто обяснение на този тренд:
"Типичният метросексуален е млад мъж с много пари за харчене, живеещ в метрополис или близо до него - защото там са всички най-добри магазини, клубове, фитнеси и фризьорски салони. Той може да е официално гей, хетеросексуален или бисексуален, но това е абсолютно без значение, защото той очевидно е възприел самия себе си като обект за любов и удоволствие - и това са сексуалните му предпочитания".
По същността си това бяха мъжете на времето си: безнадеждно стилни, безнадеждно егоистични и безнадеждно изгубени.
По сегашните стандарти на гъвкава полова самоидентификация и телесна модификация, това не изглежда като голяма революция.
Но метросексуалните бяха дендитата след 11 септември 2001-ва и преди кредитния срив: те правеха безразборен секс, но се интересуваха от кожата си, гледаха футбол, но се вълнуваха от това как изглежда косата им, пиеха бира, но се грижеха за зъбите си.
Те караха BMW Z3 и винтидж Vespa и окачаха принтове на Боби Мур и Майкъл Кейн по стените на ергенските си квартири в Ислингтън.
Те пиеха плодова бира, ухажваха PR мацки и знаеха, че избърсването, а не измиването на гъбите спомага за запазване на вкуса.
Това беше мъжественост в италианско-средиземноморски стил.
Мога да ви дам цял списък с примери: рекламните кампании на Дейвид Бекъм за Police, Гордън Рамзи, преди да стане агресивен безумец, повръщащ недоварен чедър с миди в средноамерикански заведения, Жозе Моуриньо, преди да се превърне във въплъщението на "татенцето на дивана", всичко, създадено от Том Форд, героят на Хю Грант в "Маркъс", клипът на "Gotta Get Thru This" на Даниъл Бедингфийлд, в цялата си прелест от началото на новото хилядолетие...
Поведението, философията и естетиката на метросексуалния мъж бяха увековечени за историята в римейка от 2004 на "Алфи", където Джъд Лоу обикаля из Манхатън на скутер, разбива сърца и всеки ден си слага овлажняващ крем.
До голяма степен по начина, по който "Шофьорът на такси" беше пътеводна светлина за генерация от младежи, изгубили илюзиите си в ерата след Виетнам, "Алфи" беше ориентир за мъжете на новото хилядолетие, които се притесняваха, че лицето им изглежда малко мазно.
Това се превърна в стандарт за мъжественост за известно време
Играчи на ръгби започнаха да си епилират гърба, чатала и дупето; премиери започнаха да се появяват на корицата на GQ; никой не носеше вратовръзка почти десетилетие.
Това беше първият път в историята, в който не звучеше абсурдно да те изрита в главата някой, който е използвал тонизиращ лосион.
Но после нещо се случи сред печелещия много пари метрополитен елит: идеята за свръх-загладена сексуалност, тесни вратовръзки, скутери и чилаут компилации изведнъж стана демоде.
Нов тип мъж се зададе на хоризонта: изглеждащ като фермер, грубоват, силно окосмен атавистичен звяр, който обича свинското си дърпано, дънките си поокъсани, брадата омаслена, и бирата варена в бъчва.
Основните трендове се промениха.
Zero 7 стана Caribou, Carluccio's стана Meat Mission и Джъд Лоу стана Bon Iver.
Първо спряха самолетите "Конкорд", после дойде и това. Сякаш бъдещето, което ни беше обещано, бе откраднато от някого - и бяхме потопени в културен мрак, където повелителите на трендовете държат кофишопове с вулгарни думи в названието им.
Някогашните метросексуални междувременно поеха към бащинството, фалитите и хроничната пристрастеност към кокаина.
Естествено, и двата идеала бяха еднакво абсурдни и фалшиви, но разликите между тях ни казват много за това какво се случи с обществото в последните няколко години.
Във всичкото си капиталистическо самодоволство, метросексуалните вярваха в индустрията, в масовото производство, в брандове: Nivea, BMW, HMV и Absolut Vodka.
Докато изглеждащите като фермери лъмбърсексуални са по същността си лудити, подозрителни към всичко, което идва от по-далеч от съседния град, варят сами алкохола си и продават само на свои хора като някакъв странен култ на самоубийци.
Въпреки всичките си грехове, метросексуалните се приемаха като светски мъже, дори и това да е само защото имат плакат на "Долче вита" в кухнята и си говорят на малко име с италианеца в магазина за деликатеси.
Лъмбърсексуалните се възпримат като свръх-локални, на практика разпространявайки ексцентричен ню-трибализъм, конкурирайки се с хората от други села за това кой има най-добър пейл ейл и чили слоу.
Въпреки че и едните, и другите не биха желали да го чуят, и двете моди бяха до голяма степен плод на политиката на своето време.
Метросексуалните бяха копия на Тони Блеър, международни плейбои, които сключваха мащабни оръжейни сделки в костюми Paul Smith и извършваха зверства, слушайки "A Rush of Blood to the Head" от докинг станциите си и първата генерация iPod плеъри.
Бригадата на брадатите любители на дърпаното свинско са копелетата на висшето общество, младежи в историческо работническо облекло, опитващи се да пресъздадат декора на "Да убиеш присмехулник" в центъра на големия метрополис, отказвайки да допуснат дреболии като работническата класа да им попречат.
Безсмислено е да говорим дали някое от тези две племена е по-добро или по-лошо - и двете си имат своите грехове.
Но ако е трудно да си представим какво наследство ще оставят след себе си лъмбърсексуалните псевдо-фермери, освен превръщане на оромна част от индустриалните зони в кафенета с абсурдно надути цени, метросексуалните имаха траен, осезаем ефект върху съвременната култура.
Можете да видите наследството на метросексуалните в напомпаните, изглезени, все по-феминизирани мъже на Великобритания.
В молива за очи за мъже, креатина и автобронзанта, във вманиачените по фитнесите наливащи се с протеинови шейкове тъжни млади копелдаци...
Няма спор, това е много по-зловеща, сексуализирана форма на мъжественост, отколкото би била гледката на Джъд Лоу върху Vespa - или на Джейми Оливър, късащ (вместо да реже) магданоз, но това е и по-симпатично от покупката на имот на Брик Лейн, продаването на скъпо кафе и заявяването на всеки, който е недоволен, да върви на майната си.
Въпреки вродената си глупост, метросексуалността е нещо, което е изминало повече път, имало е по-голям ефект - и може би е променило възприятията ни за мъжествеността.
Докато псевдо-фермерите на съвременността само оспорват концепцията за бъдещето, като безкрайно се опитват да "върнат миналото", вместо да го "погледнат с нови очи".
Лесно е да отхвърлим метросексуалните, но може би те просто бяха подведени вестители на бъдещето, забравени мечтатели, оставили наследство далеч отвъд света, в който живяха; нацапотени с овлажняващи лосиони, стилизирани мечтатели върху Vespa, каращи към свободата, която може би едва сега ще открием...
