Мрак, депресия, безнадеждност и зомбита. Според новия филм "Мумията" с неостаряващия (и все така сериозен) Том Круз в главната роля - такъв е светът, в който живеем. И положението ще става все по-лошо. Забравете илюзиите: няма място за романтика и светъл оптимизъм.
Земята представлява тъжен апокалипсис, а нейното унищожение е заложено още преди 5000 години като бомба със закъснител, за да се взриви право в сърцето на цивилизования свят. В Лондон.
Асоциациите между реалните терористични атаки, които се случиха в последно време в столицата на Великобритания, и показаното във филма, са неизбежни.
Световната премиера на "Мумията" на 9 юни - някак фаталистично уцелва момента, в който е изминала по-малко от седмица от атентата на "Лондон Бридж", а настроенията са объркани и мислите на всички са насочени около безименната и безсмислена същност на злото.
Погледнато от чисто технологична гледна точка "Мумията" представлява брилянтно визуално единство от красиви кадри и спиращи дъха визуални ефекти. Но в сърцевината на този холивудски бомбастичен апокалипсис цари единствено хаос. До такава степен, че филмовите критици на BBC дори направиха констатацията, че "Мумията" "изобщо не е филм".
Е, филм си е, но там, където е сценарият, някой е съшивал сцени от разностилни парчета други филми и идеи - и се е получило нещо подобно на истинска мумия, балсамирана в разпадащи се парцали от смисъл.
Всичко започва като приказка, разказана като за малки деца от издаващ сценарно безсилие глас зад кадър. Страховит, естествено.
Последвалата част е чисто приключенска и е заснета в стила на най-добрите сцени на Индиана Джоунс, но без изисканото чувство за хумор. Всъщност без никакво чувство за хумор, само с евтини лафове.
Двамата главни герои - Ник Мортън и Крис Вейл, изиграни съответно от Том Круз и Джейк Джонсън - се държат като невменяеми петгодишни тъпчовци, които случайно са попаднали във военен конфликт не къде да е, а в района на Мосул, Ирак.
Докато ги обстрелват джихадисти и падат бомби, двамата си подават немощни реплики, а контрастът между изключително добре хореографирания и заснет екшън и тяхното дебилно поведение е поразителен.
Явно идеята героите на Круз и Джонсън да не са гении - е да се подчертае колко обикновени са всъщност те двамата. Дали това не е трик да се припознае в героите масовата публика ли, що ли? От това обаче филмът губи - Ник Мортън не може да е героят, на когото се възхищаваме, защото е някак грубоват и без необходимата (всъщност без никаква) обща култура - и изобщо без понятие къде се намира.
С плоския му персонаж пропада напълно иначе интересното решение главният герой да е крадец и негодник, а не някой интелигентен супермачо.
Е, нищо, какво като Ник Мортън е еднопластов като хилава ролка тоалетна хартия, продължаваме напред, водени от естетиката на бойните сцени...
Та двамата герои попадат на изключителна египетска гробница, пренесена в Месопотамия, и вместо поне малко респект към историята на човечеството, демонстрират изнервяща арогантност и тъпотия, която явно трябва да бъде в контраст с ерудицията на героинята на Анабел Уолис - археоложката Джени.
Та, воден от необясним безрасъден инстинкт, героят на Круз неизвестно защо стреля - и така прецаква всичко. Злото, заключено да спи в езеро от живак, се пробужда.
Подлата и отвратително коварна (но красива и съблазнителна) древноегипетска принцеса Аманет (в ролята бившата танцьорка София Бутела) решава, че си пада по Ник Мортън. Толкова си пада, че жив ще го изяде. И започва да го преследва. С което навлича големи неприятности на целия свят. А най-вече на горкия Лондон.
Но стига сме се вторачвали в сценария. Ако трябва да сме съвсем честни - той всъщност не е толкова елементарен, колкото можеше. В едно от парчетата, които го съшиват, се срещаме със самия мистър Джекил (прекрасна, макар и не главна роля за Ръсел Кроу).
Тук вече ни става ясно, че като мисловно творение на общността, наречена Холивуд, "Мумията" представлява отражение на сложния свят, в който живеем, и на влиянието на всички минали епохи, които буквално "тежат" върху нашата технологична цивилизация.
Отново има твърде много от всичко: история, християнство, кръстоносци, митове, магия и още куп напълно излишни за масовия зрител подробности.
А след приключенската част, започва здравият екшън, в който някои хора успяват да полетят от небето, докато други се разбиват на земята.
Следва и голяма патаклама, защото мумията на Аманет оживява и се провлачва като един същински Ам-Гъл (който е гледал "Властелина на пръстените" лесно може да си представи как точно) и колкото повече мъже целува, толкова по-човек става (добра идея, между другото).
Много бързо филмът се превръща в чисто фентъзи със сцени, толкова невъзможни в реалността, че започват да напомнят комикс.
Гледайки "Мумията" на 3D, ни се струва, че в един момент всичко са ефекти, подчинени на стремежа да се възпроизведе по възможно най-реалистичен начин невероятното - и ако не беше бутафорията на идеята, ако не беше хаосът от информация и объркването на историческите епохи, ако не беше измислицата, за чието цивилизоване не е останала творческа енергия - спокойно бихме могли да потънем в този свят - толкова реалистичен изглежда той на повърхността.
Но "Мумията" дава и много ясна представа колко невъзможна все още задача за киното е съжителството на визуални ефекти и смисъл.
Усещането е едно - това е верният път към овладяване на технологиите, но ние зрителите все още сме експериментални зайчета.
Затова и не е странно, че все пак Индиана Джоунс и "Храмът на обречените" някога ни харесваше много повече - а и днес дори ни се струва някак по-готин, въпреки смешните си от съвременна гледна точка ефекти.
Просто филмите някога не ни караха да се чувстваме като опитни мишлета.
А и без ясна, концентрирана идея, целият ефект на 3D-то отива "на кино". Така или иначе, независимо, че през цялото време сме си мислили, че виждаме обем, в спомените всичко си остава 2D - особено, ако посланието в крайна сметка е плоско.
