Във времената на опорни точки, хибридни войни, манипулации и откровени лъжи, работата на журналистите става все по-трудна - на изпитание са подложени не просто професионализма, а съвестта и морала на журналистите.
В рутината на ежедневната новинарска мелница, сякаш с лекота забравяме и пренебрегваме основни принципи в професията. Киното обаче ни предоставя вдъхновяващи начини да си ги припомним.
Падение: Историята на Стивън Глас (Shattered Glass, 2003) е базиран на истинската история на журналиста Стивън Глас, който прави шеметна кариера през 90-те години на миналия век с репортажите си в авторитетното списание The New Republic. Докато не става ясно, че знаменитите му истории са били напълно измислени - от цитатите, през източниците, та до цели събития.
Забележителното е, че той успява да измами невероятно сложната система за проверка на фактите в списанието - специален отдел проучва, освен ръкописа на статията, всички бележки на журналистите, записани разговори с източници, заедно с имената и телефоните им, за да може да провери не просто дали всичко е истина, а дали фактите са коректно събрани, подредени и интерпретирани.
Струва си да се види тази система в действие, поне на кино.
Всеки журналист мечтае за голям пробив, за разкритие, което ще промени света. Как обаче се прави това? Разследването може да продължи с години, за което е нужна пълната подкрепа на изданието (и издателя му).
Необходими са източници, вътрешни хора ("Вътрешен човек", The Insider, 1999), които да поемат риска да извадят необходимата информация. Понякога не сме сигурни доколко можем да се доверим на своето „дълбоко гърло" ("Цялото президентско войнство", All The President's Men, 1976) и дори не знаем кой всъщност е този човек. Понякога се налага да защитим самоличността на източника си на висока цена ("Нищо друго освен истината", Nothing But the Truth, 2008).
Дори на най-високата цена - Кейт Бланшет е пределно убедителна в ролята на журналистката Вероника Герин (Veronica Guerin, 2003).
Тя плаща с живота си за смелостта да се рови в най-мръсните тайни на ирландското общество - трафик на наркотици, организирана престъпност, корупция по високите етажи на властта. Убийството на Вероника Герин е първото убийство на журналист в Ирландия и провокира огромна обществена реакция - в резултат се провежда най-мащабното разследване срещу организираната престъпност и е създадена специална служба, която да разследва, запорира и отнема имущество, придобито от престъпна дейност.
Любимата на родните медии тема за авторефлексия - журналистиката и властта, е брутално разголена в хитовия сериал "Къща от карти" (House of cards, 2013). И в датския "Правителството", Borgen (2010), не толкова цинично, но съвсем реалистично.
Не толкова популярната у нас тема - каква картина на света ни показват медиите - стана особено актуална в последните дни.
Има много значими ленти, посветени на работата на журналистите в конфликтни райони, но ще спомена едно различно заглавие - Hotel Rwanda (2004). Не защото е по истинска история и не защото показва конфликта в Руанда така, както никоя медия не го показа, а заради един детайл: и какво като снимате, казва главният герой на журналистически екип от голяма телевизия, най-много да пуснете няколко кадъра в новините, докато вашите зрители вечерят и едва ли ще извърнат глава към телевизора.
И накрая, признавам си, любимите ми заглавия:
Newsroom (2012) - сериалът е истински наръчник за справяне с кризисни ситуации и етични казуси в журналистиката.
Рецепти няма - все пак това е филм, не готварско предаване. Допълнителният гъдел идва от факта, че са разиграни съвсем реални събития, които всички ние сме отразявали като журналисти. Удивително е, ако допреди минути си се чудил дали „една жена каза" е надежден журналистически източник, да видиш как новина от мащаба „убит е Осама Бин Ладен" не се излъчва, докато не бъде потвърдена от два независими източника (единият от които е самият вицепрезидент). Каквото и да сте си мислили, това правило все още е в сила.
Но най-важното послание на сериала е, че журналистите непрекъснато са изправени пред избор. Във всяка една ситуация, във всяко едно решение, те правят избор - професионално ли е, етично ли е, редно ли е, достатъчно важно ли е, за да си струва нарушаването на някои правила, в името на обществения интерес?
Струва ли си, в името на рейтинга, да доминират скандални и жълти новини, за сметка на наистина важни теми?
И да, като журналисти ние имаме правото (даже задължението) сами да решим кои са тези важни теми, да ви говорим за тях, да ви обясним и да ви убедим защо наистина това е важно.
Журналистите не са „дръжки на микрофон", те трябва да заемат позиция. Медиите не са просто средството, което предава нечие чуждо съобщение. Под маската на „обективността" журналистиката не просто може да се обезличи, но да стане инструмент за манипулация и пропаганда, да работи против обществения интерес, който е призвана за защитава.
Има моменти, в които трябва да заемем позиция, казва Едуард Мъроу - легендарният американски телевизионен журналист, чиято истинска история разказва филмът на Джордж Клуни Good night and good luck (2005).
Макар лентата да е черно-бяла, посланието е точно обратното - нищо в журналистиката (както и в живота) не е черно и бяло.
През 50-те години на миналия век, в разгара на маккартизма, Едуард Мъроу повежда битка с методите на сенатор Маккарти и нарушава свещеното правило на „обективната журналистика" - две страни, без коментар.
Защото не вярва, че във всяка история има две равнопоставени и еднакво логични спорещи страни. Защото смята, че журналистите нямат право да мълчат, когато знаят, че се говорят неистини и се вършат злини. Защото телевизията, казва Мъроу, може да учи, да просвещава и да, може да вдъхновява.
Но само ако хората искат да я използват за тези цели. В противен случай тя е просто жици и лампи в една кутия.
Лека нощ и късмет!
