Някога някъде някой български творец е видял филм с отворен край и си е казал "Лелеее, това е супер яко!". Оттогава насам български филм и сериал с ясно изказан и оформен финал почти не съществува.
"Стадото" на режисьора и сценарист Милко Лазаров не прави изключение и след 85 мъчителни минути така и не получава логичен завършек.
Лазаров следва похвата си, който влага в "Ага" и "Отчуждение", и ни предоставя още един филм, изпълнен с тягостно мълчание, но този път и с прекалено много мътни послания. Зад иначе зашеметяващите мащабни кадри на природа и животни прозира идея, която така и не достига до зрителя по подобаващ начин.
С други думи, в "Стадото" знаем какво е искал да каже авторът, макар че той така и не го казва.
Трейлър на "Стадото" вижте тук:
Филмът постепенно и мудно ни запознава с Тарика (в ролята - иначе чудесната Весела Вълчева), която е наследила рядкото костно заболяване "Крила на пеперуда" от майка си и баба си.
В малкото погранично село свързват болестта със суеверия и разказват за мистериозни събития около семейството на Тарика, а когато започват да умират селскостопански животни, напрежението нараства.
Извън тихия живот на момичето и баща ѝ Али (Захари Бахаров, също добър и на място в ролята си), който напомня на някаква странна и необясима медитация, се плетат и други сюжети, които подсказват колко нетолерантно може да бъде стадото.
Кметът държи пламенна реч против мигрантите на фона на знамето на Европейския съюз, военни заграждат с бодлива тел, Али и дъщеря му все повече са третирани като прокажени от настръхналото село. Moтаят се и подхвърлени като че ли случайно алегории около крилата и птиците, свободата да полетиш и вярата да полетиш и как това са две напълно различни неща...
Заглавието само красноречиво говори какви са онези, които сочат с пръст Тарика и се боят от нея.
Ако "Стадото" беше по-стегнато построен, с по-обрани залитания в категория "фестивално кино", щеше да попадне в десетката.
Щеше да съблече претенциите за толерантност и да покаже, че под тях някои още са суеверни и страхливи скотове, настръхнали срещу всичко различно и непознато.
Щеше не само да показва нетолерантните скотове, озверели срещу едно дете, но и щеше да ги осъди и да заеме категорично позиция против тях. И, не на последно място, да използва потенциала на актьорите, които напук на куция сценарий и режисура, дават всичко от себе си.
Лазаров предпочита да остави зрителя сам да допълва в главата си случващото се и последиците от него.
За последното има предостатъчно време, защото в голяма част от "Стадото" не става нищо или ни се сервира поредната уж засукана метафора или природен пейзаж.
Лошото е, че няма чак толкова върху какво да се разсъждава, понеже, както казах, все пак посланията на режисьора и сценарист се долавят съвсем лесно.
Накрая имаме вече споменатия отворен финал, за да има какво да "дъвчем" из мозъка си и след финалните надписи. Което не е в плюс на продукцията.
••• Тук може да видите и ревю на филма "Терапията":
С по-малко претенции, повече реплики и повече действие филмът би бил един огромен пръст, сочещ обвинително към "стадото".
Онова стадо, което все е наплашено от нещо, например, че ще му забранят кривите краставици или ще го налазят мигранти, и все гледа да изтика в периферията си различните.
За всеки случай - за да е мирно стадото, пардон, селото.
Добра дума може да се отдели за природните кадри и тези с животни, само че те няма как да компенсират всичко останало, което липсва в "Стадото"...
---
